Деинституционализация, интегрирана държавна политика, индивидуална адекватна оценка за дефицит на детето, райониране на услугите, оценка на потребностите, насочен ресурс, превенция на изоставянето, адекватна инфраструктура от услуги. Думи, думи, думи, отчети, доклади, съвещания, кръгли маси, четвъртити маси, ръбести маси, форуми, семинари – пари за проекти, държавни агенции, интервюта от загрижени политици – и в резултат: три разкъсани деца и три детски гроба.
В други държави децата са първа и основна грижа – в нашата държава, първата основна грижа са политиците. Без да са деца, без да се нуждаят от родителски грижи. А грижа за останалите, ако хартиса...
В други държави се грижат да се раждат деца. У нас се полагат грижи да умират деца. Там увеличават прираста, ние увеличаваме детската смъртност.
Там живеят, учат се и растат, за да вземат живота си в свои ръце. Тук ги насилват, гаврят се с тях, проституират.
Там до пълнолетие не пият, тук влизат в пълнолетие алхохолизирани, зависими от наркотици, заразени със СПИН.
Там имат покрив и храна, тук имат избор да крадат, убиват и предлагат секс.
В чужбина болните деца ги лекува държавата – тук чакат да умрат, докато им дойде редът за лечение.
В Китай тези, които отвличат и продават деца ги екзекутират. Държавата е оставила децата ни да се екзекутират помежду си, в случай, че няма кой да ги отвлече и продаде я за органи, я за – проституция.
В други държави дете, за което родителите не полагат грижи го взема държавата. У нас държавата прибира децата, за да не полага за тях грижи. Затова децата ни падат от третия етаж на дома за сираци, педофил ги убива с ловна пушка, а по-„късметлиите” се отървават с изнасилване и гаври.
Навън дават пари, за да раждат деца, у нас раждат деца, за да получат пари от продажбата им.
В други държави се борят да не изтичат мозъци, у нас детските мозъци ги размазват по паважа автомобили, куршуми, или взривни устройства.
В други държави прибират децата в домове, за да не растат в риск. Нашите деца са в сигурен риск в домовете за сираци.
В други държави имат база данни кой, къде и колко съхранява и продава взривни вещества. Ние имаме списъци на инциденти с взривни устройства и разкъсани на парчета хора.
В чуждите държави се знаят всички, които могат да приготвят взрив, у нас се знае само статистиката на избухнали коли, жилища, и взривяване на хора.
В други държави децата от домове за социални грижи се прибират, за да се знае как и с какво се занимават и да бъдат под закрила. У нас децата сираци пребивават в пансионите, за да не се знае какво им се случва и да ги ползва криминалният контингент.
В чужди държави кметствата се грижат за живота и здравето на децата, у нас общините се грижат за погребенията и помощите за опечалените близки, загубили деца.
Те имат дни празници за децата си. Ние имаме дни на траур за българчетата без родителска грижа.
Те имат състезания, шампионати и конкурси за деца. Ние имаме арестувани, заподозрени и разследвания за смърт, изнасилване и убийства на деца.
Три деца бяха разкъсани от взрив. Деца, оставени в дом за социални грижи. Един баща загуби сина си, заради бедност. Довери го на държавата и му го върнаха мъртъв. Така както връщат американски войници от Афганистан. Разликата е, че Домът за социални грижи не е бойно поле, а стряха, покрив, храна и надежда за оцеляване.
Майка, със съпруг в психиатрия и още две деца, бе дала сина си в Дома, за да е сигурна, че поне това дете няма да живее в обор, без ток и вода, и ще бъде на топло с храна, и възможност да учи. Получи сина си разкъсан и студен. Няма даже снимка от него!
Парнаджията, дал на трите деца взривател от противотанкова мина с детонатор, се самонарани с джобно ножче, когато отишли да го арестуват. А защо не е потърсил клечка за уши?
„Правилото е който си създава деца, да си ги гледа, а не държавата да му ги гледа”. Така премиерът Бойко Борисов коментира инцидента в Дома в Крумовград. Борисов бе попитан дали не е по-добре държавата да подпомага родителите да отглеждат сами наследниците си, вместо да ги оставят в социални заведения като загиналите.
„Ролята на държавата е да подпомага, ако са в такава социална позиция, че не могат с малко да не им достига да ги гледат. Но не може да създадеш дете и да чакаш някой да ти го гледа”.
„Така че съжалявам за случилото се, пратили сме министъра там, задържани са хора, надявам се да ми предложат концепция, която да отговаря на съвсем нормални европейски условия”, обясни Борисов.
Той очаква концепция, която да отговаря на европейските условия. Той не приема, че родител, който няма пари за децата си, може да ги даде на държавата, за да имат те покрив, храна и училище.
А може би трябва да се върнем към традицията на прехода – майка остави новородено в тоалетна, майка уби бебето си, майка продаде детето си...
Ситият на гладния не вярва. Няма как всички да сме богати, някои са по-малко богати, други – направо са си много бедни. Те са мнозинство. Статистиката и социологическите проучвания го твърдят. Трябва ли бедните да имат деца, или може би ще се мине към стерилизация?
Децата на България не са само онези, чийто бащи политици са ги пратили в чужбина да учат и живеят. Децата на държавата са и тези, чийто родители са без работа, без поминък, без надежда за светлинка в тунела – деца на онзи, всеки пети българин, който оцелява. Президентът ни е президент и на тях. Премиерът ни е премиер и на тях. Държавата ни е една – както на тях, така и на другите. Разликата е, че другите гладуват, живеят без ток и вода в обори и са принудени да дават децата си на държавата, вместо да ги обричат на глад, студ и мизерия.
Връщат им ги мъртви, научават, че са ги насилвали – детството, осигурено от държавата е присъда без право на помилване. Борба да оцелееш и останеш жив.
Докато заравяха децата, разкъсани от взрив в земята, Прокуратурата повдигна обвинения за „убийство по непредпазливост”. Да дадеш на деца да си играят с взривател от противотанкова мина с детонатор, вместо да им купиш игра, или футболна топка – това ли е непредпазливост по българския закон?
Защо не си признаят политиците ни, че са се провалили и продължават да се провалят в грижите за децата от социалните домове?
Да преживееш детето си, и да го погребеш. Човек прегаря, пресъхва и се вкаменява и не знае – останала ли му е душа, или има още само тяло. Няма вчера, няма и утре. А днес е непоносимо...
Приготовление: Тавичка се намазва с олио. Пържолите се поръсват от двете страни обилно с подправките. Към подправките може да се добави и подправка за пържоли или изцяло да се замени с такава. Лукът се обелва и нарязва на шайби. С лучените шайби се покриват изцяло пържолите. Ябълките се нарязват на шайби и с тях се покрива лука, така че да не остане непокрита част от пържолите. Добавя се вода около 2-3 см. от дъното на тавата и се добавят 4 с.л. олио. Пече се във фурна на 200 С (отгоре и отдолу) за около час и половина. След като станат готови се премахват лука и ябълките, а пържолите внимателно се остъргват от подправките. Така изчистените пържоли са готови за сервиране, като месото става крехко и подходящо за деца и възрастни.
Свинско с лук и кашкавал
Продукти: 1 кг шарено свинско месо (врат), 4 бр. големи глави лук, 300 г кашкавал, 220 г майонеза, сол, черен пипер и магданоз, 1/2 ч.ч. сухо червено вино
Приготвяне: Месото се нарязва на тънки пържоли и се овкусява с подправки на вкус. Лукът се нарязва на шайби. Кашкавалът се настъргва. В тавичка, намазана с мазнина, се нареждат пържолите, които се намазват с майонеза. Отгоре се нареждат шайбите лук и пак се намазва с майонеза. Поръсват се обилно с кашкавал. Налива се в тавичката 1/2 ч.ч. вино. Пекат се 30 минути на 200 С и още 15 минути на 160 С.
За соса: 150 г топено сирене, 50 г пушено сирене, 200 мл готварска сметана, 70-100 мл бяло вино, 1 с.л. зехтин, 50 г масло, риган, черен пипер
Приготвяне: Свинското филе се намазва със зехтина. Розмарина, ригана, червения и черния пипер, чубрицата и горчицата се изсипват в хаванче и се натрошават. Месото се овалва много добре в сместа от подправки, слага се в подходящ съд, залива се със соевия сос, покрива се с опаковъчно фолио и се прибира в хладилника за около 2 часа да се маринова. След като месото е престояло в хладилника, се изважда и се намазва с разбитите жълтъци. Галетата се смесва с малко риган и чубрица и месото се овалва много добре в нея. В широка тавичка (за да може месото да се пече и от страни) в средата се нарежда лука, нарязан на дебели шайби, месото се слага върху лука и се полива съвсем леко със зехтин. Месото се пече в загрята на 200 С фурна около 45 минути - 1 час в зависимост от големината на парчето месо - но не повече от 1 час, защото ще стане сухо. След изпичането месото се изважда от фурната и се оставя да си почине за около 15-20 минути. През това време месото не трябва да се нарязва, набучва или покрива, защото ще изгуби сочността си. Точно преди сервиране се нарязва на шайби 1-2 см. Непосредствено преди сервирането се прави и соса, с който се заливат парчетата месо.
Сос: В тиган се слагат маслото и зехтина. След разтапянето на маслото се слагат топеното и пушено сирене. Когато сирената са на половина разтопени, се прибавя бялото вино, разбърква се и се прибавя сметаната. Бърка се постоянно, докато сирената се разпорят напълно и тогава се прибавят подправките. По желание в соса може да се прибавят и гъби. С така приготвения сос се поливат отделните порции месо. Към месото могат да се прибавят всякакви гарнитури зеленчуци, ориз, картофи.
Свински пържоли с гъбен сос
Продукти: 4 бр. пържоли, 80 г масло, 1 глава кромид лук, 120 г гъби, 150 г течна сметана, 300 мл месен бульон, 3 с.л. брашно, 4 бр. картофи, черен пипер, сол
Приготвяне: Начуканите пържоли се посоляват, поръсват се с черен пипер и от двете страни и се пържат в половината от маслото. Когато пържолите станат готови се слагат настрани и в същия съд се прибавят другата половина от маслото, лукът, нарязан на ситно, и се запържва до пожълтяване. Прибавя се брашното и нарязаните гъби и се запържват, добавят се сметаната и бульона и се разбърква. Накрая към соса се слагат и вече изпържените пържоли и ястието се задушава за около половин час. Прибавят се нарязаните на кубчета картофи, посолява се, поръсва се черен пипер и се задушава до омекване на картофите и месото. Ако е необходимо може да се прибави още малко месен бульон.
Чомлек по овчарски
Продукти: 1 кг свинско месо, 3 глави лук, 1 глава чесън, 2 бр. моркови, 500 г гъби, 300 г пресен колбас, 500 г картофи, 1 ч.л. чубрица, 1 ч.л. червен пипер, черен пипер, магданоз, сол на вкус, 1 ч.ч. бяло вино, 100 мл олио
Приготвяне: Месото се реже на хапки и се осолява леко. В дълбока купа се нарязват лукът, чесънът, морковите - на колелца, гъбите на ивички, колбасът на кубчета, като се разбъркват хубаво с чубрицата, червения и черния пипер и магданоза. Дъното на намаслен гювеч се нареждат ред месо, ред от сместа, като се завършва със смес. Всичко се залива с бялото вино, олиото и 150 мл вода. Похлупва се и се пече в умерена фурна 1 час.
Когато научих думичката „моля”, в главата ми вече щъкаха други много по-важни думички.
Може би в „моля” имаше нещо дребнобуржоазно и негероично, което не се връзваше с думите и делата на любимите ни герои, които ни бяха сочени за пример.
Не вървеше един Опълченец от Шипка да извика: „Моля, грабвайте телата!”
Още по-малко героят от „Балада за комуниста”, който е „не човек, а желязо” да си говори на „моля” с агента – фашист.
Или лирическият герой на Христо Радевски да заяви: „Моля, аз не заслужавам част такава//дори на храчките честта.
За сведение на по-младите – става дума за храчките, с които може да ни удостои Партията.
Всъщност веднага след „мама” научавахме вълшебната думичка „Партия”.
Отначало не можехме да си представим предмета, който се крие зад нея, но постепенно – след много стихове, разкази и уроци, разбирахме, че има и неща, които са необясними, но са вълшебни.
Изглежда на учителките ни беше разпоредено да обясняват всички явления в миналия, сегашния и бъдещия живот с героичните дела на Българската комунистическа партия.
Даже когато другарката в четвърти клас искаше да ни обясни неуспеха на Априлското въстание, тя написа на черната дъска:
„Извод: Априлското въстание не победи, защото тогава още нямаше БКП, която да поведе народа!”
Една от следващите вълшебни думички, която научих, беше „петилетка”. Това нещо вече знаех как изглежда – като цифрата 5, която беше направена от няколко винкелни железа, свързани с болтове. А един мускулест работник, въоръжен с огромен гаечен ключ се опитваше да развърти горната чертичка и да я завие обратно. Така петицата ставаше на тройка.
Преразказвам ви сюжета на три плаката от 50-те години, обединение в нещо като комикс. Те илюстрираха почина на Партията петилетката да бъде изпълнена за три години.
„Почините” бяха нещо по-сложно от вълшебна думичка, те звучаха като заклинания. Като „Сезам, отвори се” или като „Абракадабра”
Отначало имаше недостиг на почини и както много други нужни неща си ги внасяхме от братската Съветска страна.
Имаше „Почин на Стаханов” и тези, които работеха по него, се наричаха стахановци.
Имаше и „Почин на Мамай” – пак по името на някакъв съветски герой на труда. Това име обаче звучеше доста по-несериозно от името на Стаханов и някои злонамерени шегобийци си позволиха да измислят следното стихотворение:
Да живее Първи май!
Сваляй гащи и пикай –
По почина на Мамай!
Впрочем с „Да живей” започваха една огромна част от вълшебните изречения: Да живее БКП! Да живее КПСС! Да живее Политбюро на ЦК начело с другаря Тодор Живков! Да живее българо-съветската дружба!
И т.н. и т.н.
Не си спомням само да е имало „Да живей България!”. Вероятно е имало страх този лозунг да прозвучи като призив за отцепването на страната ни от световната социалистическа система.
Впрочем „системата” първо се наричаше „социалистически лагер”, но по някое време някой се сети, че този израз понамирисва на „концентрационен лагер” и беше подменен.
Нашата комсомолска организация имаше приятелски отношения с организацията на „Марица изток”. Един ден отидохме на „обмяна на опит” и заварихме в една заседателна зала десетина щатни комсомолци, обвити в толкова гъст цигарен дим, че в първия момент помислихме, че за да ги спасим трябва да извикаме някоя машина – от тези, които разбиват твърдите пластове на откритите рудници.
Направихме течение и след малко видяхме лицата на комсомолците – приличаха на лицата на похитени богаташки деца, които втори месец чакат някой да плати откуп за тях.
С изнемощял глас Първият секретар обясни, че трети ден не са спали. Вече 72 часа пушат и умуват какъв почин да изберат за новата година.
Включихме се и ние и след още десетина часа измислихме нещо от типа „В чест на 30-ата годишнина от Девети септември да изпълним плана за 300 дни!”
Знаехме, че не е блестящо, други организации имаха много по-добри хрумвания. В Смолян, например, някой беше измислил: „В чест на 1300 –ата годишнина на Българската държава да зарибим рибарниците с нови 130 000 рибки!”
Най-голямото щастие беше починът на организацията да мине на по-високо ниво. Например партийната организация на предприятието да поеме почина на комсомолската – да не говорим, ако починът беше харесан от Районната организация на Партията и т.н.
Някъде към 73-а или 74-а Пловдивската окръжна партийна организация пое почин за икономии. Дали това беше прочутия призив „Грам, стотинка, сантиметър” или нещо подобно – не помня.
На пръв поглед този почин нямаше никакъв шанс да се хареса нагоре – в него нямаше нищо героично.
Даже на Окръжната партийна конференция, която официално трябваше да приеме почина, другарят Живков не дойде лично, а прати Тано Цолов – един от престарелите членове на Политбюро.
Колегата от Пловдивския телевизионен център Стойчо Стойчев, лека му пръст, завъртял една ролка в началото конференцията и хукнал към гарата, за да я прати по влака в БНТ – тогава такива бяха комуникациите.
Решил, че достойно си е отработил кореспондентския дълг и отишъл да спи.
Два часа по-късно обаче дошъл моментът и Тано Цолов да си каже заключителното слово.
Домъкнал се до трибуната високият гост и тихо казал, че починът на Пловдивската окръжна организация е толкова добър и навременен, че става НАЦИОНАЛЕН ПОЧИН НА БКП!
В първия момент присъстващите на повярвали на ушите си. После екнали аплодисменти.
Екотът от аплодисментите стигнал и до „Сан Стефано” 29 и началниците от БНТ започнали да търсят филмовата ролка от Пловдив, за да сътворят от нея първата новина в „По света и у нас”.
Намерили я, проявили я и – о, ужас – на нея нямало и помен от заключителната реч на другаря Тано Цолов. Нямало и следа от почина, които през следващата година щял да звучи от сутрин до вечер…
На другия ден Стойчо дойде на работа добре отспал, но още на вратата му казаха да си търси друга работа.
Така един почин обърна един човешки живот. Стойчо и не живя много след това.
Този случай ме научи да не подценявам почините и въобще повелите на Партията.
Някога мога да оглупея толкова, че да си забравя името, но завинаги ще помня „Българско значи висококачествено”. Или „Всичко за човека, всичко за благото на човека”.
Имаше обаче и гадове /думата „гад” беше много обичана от правоверните комунисти/, които тайно се подиграваха на вълшебните думи и изречения.
Те си измисляха уж видени някъде лозунги, които имаха двусмислено звучене.
Например:
Да приберем хляба на народа!/:заглавие на уводна статия/
30 години социалистически цирк! /лозунг, издигнат от колектива на цирка/
Всяко паве – за БеКаПе! /призив на строителите – каменоделци/
Да озъбим българския народ! /призив на стоматолозите/
Като легенда се разказваше, как в едни по-минали години на първа страница на „Работническо дело” някой нещастник –словослагател набрал вместо „Слава за Сталин” – „СлИва за Сталин”.
Всъщност желанието да се увеличи производителността на труда, което се криеше зад всички тези почини и повели, можеше да се постигне и с други средства – с по-добра организация на труда и с по-справедливо заплащане, примерно.
Партията обаче залагаше на „моралните стимули”.
На тях залагаше и огромната армия агитатори и пропагандатори в партийния апарат, които трябваше да си оправдае заплатите.
Ако работиш в сферата на услугите и си вършиш работата добре и с желание, имаш правото да очакваш съответно възнаграждение за старанието и професионализма си - бакшиш. Това обаче не означава, че хората са длъжни да ти дават пари само защото си на дадена длъжност в даден момент. Бакшиша е нещо, което трябва да се заслужи, а не се получава по право - ето това не могат да проумеят много хора.
Да напиша това ме провокира поредния сблъсък със софийските таксита. Живея близо до центъра и прибирането от там с такси, независимо през коя част на денонощието, никога не ми излиза повече от 5 лв. Всички знаем как се закръглят сметките, но онзи ден просто чашата преля - при сметка 3,10 лв. уважаемият господин си закръгли на 4 без да му мигне окото. При което аз набрах смелост и си поисках рестото. Той се изсмя, погледна ме сякаш съм най-долния клошар, просещ на улицата, и с жест и изражение достойни за папата, ми подаде щедро 50 ст.!?! Аз на свой ред също се изсмях, благодарих му за щедростта и си тръгнах... бясна! Парите си ги изкарвам също с труд и е мое право да преценя кога, на кой и за какво ще ги дам! И със сигурност няма да е на нагъл шофьор, който не си е направил труда дори да си измие колата, вътре вони на застоял цигарен дим, пот и Wunderbaum.
Поради много такива сцени и случки, мои познати носят винаги дребни в себе си и им дават точно до стотинка... дребно отмъщение, за жалост провокирано от непрестанния рекет на представителите на този бранш. Аз приех друга стратегия - имам 2-3 телефона на коректни шофьори с прилични коли, вече търся само тях директно, не се разправям с заядливи операторки и шофьори - неандерталци.
Те си заслужават бакшиша, защото предлагат качество на услугата! (за сведение на другите техни „колеги”)
Подобна сценка - зареждам на бензиностанция и докато си пия кафето с цигара преди дълъг път, забелязвам старанието с което мъжа почисти колата ми - буквално изми всички стъкла, огледала, дори фаровете... беше ясно, като почна да подсушава дребни детайли, че вече само се мота около колата, за да си изчака бакшиша. Разбира се, бръкнах си в чантата за дежурните 2 лв., но имах само едри пари. В колата винаги държа дребни за такива случаи и реших да взема от там, вместо да развалям и да чакам пак на опашката. Тръгнах към колата, усмихнах се на човека и му благодарих. При което той ми отвърна: "А, мерси, мерси, 'ма жИната в къщи мерси не яде!"... Ето така не се изкарват пари...ако щеш подметки да ближеш, ако си долен си оставаш долен и каквото и да направиш, това си личи.
Такива сцени много - сервитьорката до масата, бъркаща с отчаяна физиономия в портмонето за рестото ви, и бъркаща... и продължаваща така, докато не и кажете да спре или тя не ви съобщи, че няма дребни да ви върне. И куриера, и, и, и... всеки има безброй примери...Просто моите уважения на хората, на които ми доставя удоволствие да оставя бакшиш. Дано само се множат. А на другите - пожелания да се научат да го изкарват!
Към 4-5 сутринта е, младеж излиза от нощен клуб доволно подпийнал. Пред клуба обаче има само едно такси.
Отваря пича врата и пита колко ще му струва да го закава до вкъщи (в другият край на града примерно). Бакшиша казва спокойно 15 лв. Младежа почва да се мръщи и цупи и какво му остава друго освен да се пазари - има само 8 лв.
Пазари се, пазари се ама таксиджияра не се навива.
Кво да се прави, такъв е животе - пича се прибира пеша
След една седмица пак към 4-5 сутринта от същият нощен клуб излиза пак същият младеж и пак доволно подпийнал.
Поглежда той и какво вижда - пред клуба една редица с таксита чакат клиенти и най-последен от всички е ония бакшиш от миналата седмица дето го остави да си ходи пеша.
Мадежа се устремява към първото чакашто такси, отваря и пита за колко ще го закарат до вкърщи (сищото място като преди). Бакшиша отговаря 15 лв.
- Добре, супер - вика младежа - само, че ще ти дам 30 и ще ми направиш и една свирка. Става ли?
- Марш от тука педераст гнусен ... - ги заредил таксиджията.
Младежа обаче упорито от такси на такси продалжавал с това и всички го изхвърляли като пръсен парцал даже един щял да го бие почти.
Та така от такси на такси стигнал до ония от миналата седмица. Отваря пича вратата и пита:
- Колко ще ми вземеш до XYZ?
- Ами 15 лв - вика бакшиша
- Добре - отговаря малдежа - ще ти дам 30 лв ама ще минеш съвсем бавно, ама много много бавно покрай колегите ти на опашката, ще им се усмихваш и ще им махаш с ръка.
Тотото разкри вчера малко от мистерията около последните милионери в България, които взеха по 1 680 000 лева от джакпота. Той падна преди няколко седмици. Оказва се, че и двата печеливши фиша са пуснати в Старозагорско.
Единият от бъдещите милионери тръгнал към пункта, но забравил очилата си. Съпругата му също не била с него и заради това той се отказал от предварително избраната комбинация. Вместо това взел готов попълнен фиш за 2,40 лева. След това не повярвал на очите си, когато в него открил печелившата комбинация.
Другото семейство тотобогаташи пък са дълбоко вярващи и са убедени, че Господ им изпратил джакпота, защото са добри хора.
Мъжът бил толкова развълнуван от случилото се, че дори забравил своя отрязък, когато тръгнал към централата на тотото в София, за да вземе печалбата си. Служителите там обаче му съдействали и той вече е законен милионер.
Семейството вече е разпределило парите. Те смятат да започнат нов живот в чужбина, където живее синът им, и да стартират малък бизнес със сумата, която е над 800 000 евро. Част от парите ще отидат и за благотворителни каузи в България.
Според данните на тотото над 80% от хората продължават да играят с дати от рождени дни на близки или пък важни за фамилията събития. Заради това при излизане на число над 31 обикновено има прекалено малко печеливши.
В понеделник тотото ще направи и благотворителен обед за сираци в столичния хотел “Шератон”.
Няма човек, който да не е мечтал, няма човек без планове и желания, независимо колко смешни са те понякога или безсмислени, според околните например.
Уви, случва се понякога, когато стигнем върха (постигнем желана цел), да разберем, че всъщност усилията вложени от нас, съвсем не са си стрували.
Нима на никой, тук четящ не се е случвало да има своя "битка", да не заспива до зори, да прави разни "чудеса от храброст" и в един миг, когато стигне до надписа "ФИНАЛ" да се запита:"А струваше ли си, това?"
Когато ти имаш това, което дълго си бленувал и въпреки "победата", в тебе нещо пак човърка и те терзае по пътя, когато то не спира да те кара да си незадоволен, когато още ровиш в минали неща, наместо да се радваш на своята сполука, тогава мислиш ли си ти за разните неща изпуснати по пътя. Нима не си минавал през това, да се запиташ "Ами, ако бях постъпил/а инак...".
Дали победата над другите неща и хора си струват, щом в тебе загубата се усеща. Нима си струва в тоз живот, тъй кратък да бориш разни там неща, наместо да се радваш на това което имаш.
Не, аз съм далеч от мисълта, че хората не бива да правят планове и да сбъдват своите мечти, но щом нещата стават с толкоз труд, дали те са предназначени за нас; дали щом чувстваме се незадоволени от постигнатото с толкоз труд и жертви , наместо като победители с трофея свой да се гордеем си е струвало.... Не знам.
В живота има мото (чула съм го нявга, нейде аз) - "Не се присмивай на онзи правещ стъпка - две назад, защото може той да се засилва всъщност". Не мисля, че когато кажа:"исках, ала няма да се боря" всъщност се признавам аз за победена, защото в живота си видях тъй много победители с корони от трънаци. Те често се будят в нощта, облени в пот, облечени са само в страхове, те носят своята победа в силните ръце, ала у тях и страх и ярост има, защото рано или късно истината очите им избожда и те разбират простички неща, че в тоз живот не всичко дето имаме е наше, че туй което с толкова борба постигаме, навярно просто не е наше щом иска толкова усилия за да го задържим, щом победата не носи успокоение и мир поне душевен, навярно загуба е тя... Не знам.
Но знам едно, животът толкова е кратък, за да мога да си позволя, да се откажа аз от разни там неща, които бих постигнала навярно само от инат и даже те у мен да продължат да глождят, победа чувствам че постигнала съм , защото УТРЕ пак ще има, защото туй което е за мен, така и рано или късно ще го имам(дори не тук и не сега, дори и да е не когато още искам), но нощите спокойни ми са знай и аз на "ТИ" съм с живота свой и със себе си дори.
Аз имам своите мечти, надежди и борби, но след разбор мога спокойно да призная, че имам зад гърба си загуби в очите на наблюдател заблуден, които в мен носят чувство на задоволство от победите над мен самата. А битката в самите нас , повярвай най-е трудна .
Когато борим се за прости материални там блага, когато търсим си доказателство за професионализъм... бива, ала когато нашата борба, касае други хора, все мисля си за друго мото "пусни го, ако само при теб се ВЪРНЕ- твое е, а инак, ами не е то било, не бива за него ти да съжаляваш".
Е в крайна сметка, всеки сам решава си в живота и само черно - бели краски няма. Във всяко зло си има зрънце и добро, във всяко грозно-нещо мъничко там красиво. Идеалните неща не са за тоз живот, преценките сами си правим.
