Част 10 ОБЩА ИСТОРИЯ НА СЕЛО ГОЛЕМА РАКОВИЦА - ПРОСВЕТАТА В РАКОВИЦА...

 

Просветата в Раковица е изостанала доста назад. Показател за това е, че първите 20-30 години след освобождението, в това заслужило село нямаше нито един вишист, а са малко и тези със средно образование. Виновник за това е Средногорското въстание, което е нанесло голямо морално и материално съкрушение и е отвлякло вниманието на селяните в труд. През турско време, образованието на селяните в така нареченото „школьо” е било доста слабо, както между другото е било в много села и градове на България. Тога са обучавали азбуката на славянски език повечето черковни книги: псалтир, наустница, часослов, светче, катахизид, апостола, осемгласника, черковен ред, черковно пеене и пр. Всеки, който е прочитал всичките или поне по-голяма част от тях, е могъл да пее в черквата, което е било голямо преимущество, а заплатата му е бела по-голяма, ако е даскал. Той е могъл да бъде назначаван за даскал, поп и други подобни служби и изобщо се е считал за учен човек. Думите се учили за произнасяне не на срички, а на букви, като накрая се произнасяли в цяла дума. Учули са още и ракам/ смятане/. Ракамът и азбуката учениците са учили да пишат на пясък, на дъсчици, които окачвали и носели отпред на гърдите си и ги наричали панакида. След освобождението са започнали да пишат на плоча с калем, а по-късно на книга с паче перо. Най-забележителната светска печатна книга е била „Вечният календар”. Тази книга е била доста разпространена из широката маса, но въпреки всичко малко раковчани са я притежавали и разбирали. По нея са гадаели бъдещето и настоящето. Между народа тази книга е била чудотворна, както „пенкелер” за медиците.

В първите години след освобождението ни, учението вече се е изменило и заменило със звучната метода „абето”, както го наричали, т.е. сегашната азбука. Пръв я въвел Харалампи Иванов през 1880-1881 г. Първоначално тя е преподавана по следния начин: На бяла книга едро била изписана сегашната азбука А,Б,В,Г,......Ю,Я. Книгата била залепена на едната от стените в стаята. Учителят или някой от учениците, които я познавали добре, с пръчка сочел върху тях и ги изгаварял една по една – а, бе, ве,...., а останалите ученици го гледали и гласно ги повтаряли. Това продължавало, докато всички ги научели добре. След това им раздавали буквари като: Бащин език, Ковачов буквар, Благоев буквар, Саранова читанка и пр. След това, ученик, който си знаел урока, сядал на първият чин, а след него сядали останалите. Така е било винаги – най-знаещия е бил на първо място, а след него следвали останалите. Първият ученик бивал изпращан да учи първо отделение и славата му била голяма. По такъв начин и аз съм започнал своето образование с „Абето”, Ковачов буквар и когато бях в четвърто отделение ме изпращаха да занимавам децата от първо и второ отделение. По този начин аз станах свидетел на цялата тогавашна метода, която няма нищо общо със сегашната, освен с буквите и числата. По онова време, ученик, който е завършил четвърто отделение, го назначаваха за помощник на учителя или направо за учител. Такива преди войните имаше заварени много, които бяха степенувани според закона. Даже и през 1926 година в цяла България имаше 7-8 такива учители, които изживяваха добитите си права. Строгостта и дисциплината, както в училището, така и в черквата са били застъпени добре. Боят бил позволен и суровицата била главно педагогическо средство по онова време. Случая с ученици Захари Бояджийски и Нако Йовков, на които даскал Иван приложил такова възпитателно средство за някакви грешки, от който побой учениците се поминали, но не били предявени никакви претенции от страна на родителите. Най-обикновени били наказанията като удряне на плесница по бузата, теглене на ушите, поставяне на колене пред учениците, като под тях се поставяли царевични зрънца или камъчета, затваряне в мазе или оставяне без обяд. Поставянето на колене с вдигнати на горе ръце,  бой на магаре, бой на фаланга, оплюване и пр., също били методи за наказание.

Бой на магаре се извършвало така: излиза провинилия се ученик, в стаята на свободно място. При него идва друг по-як ученик и се подгърбвна, а провинили се възкачва на гърба му, ръцете си ги спуща над раменете на другия, който ги хваща и държи здраво. Други двама ученици държат в страни по един от краката му, за да не може провинилия се да мърда. След това даскала или по-як ученик посочен от него, със суровица в ръце започва да налага провинилия се по дирника толкова и дотогава докато „прореве магаре”. След това ученика с дни не може да седне на гъза си.

Боят на фаланга се извършва, като на открито място провинилият се ученик лягал по гръб пред съучениците си, връзвали му краката между две успоредни дървета, като двама го дигали нагоре и го държали здраво да не шава, останалите го биели по краката със суровица а провинилия се ревял като вол. След такъв бой той не можел да стъпи на краката си няколко дни.

При оплюването провинилият се застава прав на вратата, без да мърда, останалите ученици са наредени в стаята и излизат един по един, като всеки е длъжен, когато мине покрай наказания, да му удари една плесница или да го заплюе по лицето или дрехите. Такъв един оплют ученик представлява жалка и грозна гледка. А от нанесените му плесници бузите му били червени, а ушите му пищели няколко дни.

Разбира се, че тежките наказания се прилагали на по-големите и по-провинилите се ученици. По-смелите и по-буйни ученици са извършвали и по-големи провинения, затова те са били наказвани и по-строго. Аз съм бил свидетел на всички тежси наказания, но никога не съм ги изпитвал на гърба си, защото по природа съм бил по-тих и прилежен. Не би било зле, днешното поколение ученици, да знаят при какви условия са получавали своето образование другите доста преди тях, та когато се оплакват от днешното така хубаво и подредено систематично учение, както и свободата и удобствата, които имат днес, да мислят и да се съобразяват.

От това учение, колкото и грубо и недостатъчно да е било, излязоха големи държавници, които са част от управлението на отечеството ни.

Игрите на учениците около училището през свободното време, па понякога и през цялото предиобедно и следобедно пладне бяха:

За момчетата – титри с камъчета; гьочко /дупки/ пак с камъчета и др. подобни.

За момичетата – освен тях и гимнастика, минга, джилик, топка, магаре, роби и др. Когато играеха на роби, често участие взимаха и учителите, като учеха двете страни – коя какво да прави, а също така направляваха играта. Някои по-големи ученици /или техните родители/ си правеха имитации на пушки и саби от дърво, които бяха много успешно изработени. В такива моменти учителите извеждаха децата извън селото, за по-успешно провеждане на играта. Близката местност Драгулин, дето сега са новите гробища, много пъти е „превземана” и „отстъпвана” с „пушки” или „на нож” от двата „воюващи” противника. Децата се делеха на две, като едните представляваха турци, а другите – българи. Едните нападат откъм вървището, а другите се бранят откъм селото. Целият гол връх почерняваше от „турски аскер” и от „български солдати”, но винаги побеждаваха българите. След победата всички вкупом влизаха в селото с юнашки песни, като начело винаги се развяваше байряк, направен от някоя цветна кърпа, прикачена за тояга или пушка. Много рядко „турците” са побеждавали и тогава са водели роби с вързани отпред или отзад ръце. Много от тези роби са били с превързани глави, ужким са ранени. Така всички стигали в училището, където „робите” били освобождавани и вече се чувствали нормални ученици. До тогава те били длъжни да бъдат покорни, като роби. Някои ученици – зевзеци, така имитираха своето робство с изкривени уста, нацапани лица и куцайки, че пораждаха съжаление сред хората които ги срещнеха по пътя. Голяма била гордостта на тия, които са имали добре изработени дървени оръжия и на тези които са победители.

През турско време момичета ученички в Раковица не е имало. След Освобождението, като наведнъж са се записали няколко, като техните имена са: Йота Шишкова, Добра поп Иванова, Мария Велюва, Нена Пенчова, Салтира/Александра/ Коцева Кацарска и др. Първата учи и в София първи клас и после бе първата учителка в селото. Останалите учиха второ и трето отделение, като не успяха да завършат „висшето” си образование - четвърто отделение.

По-богатите и първи ученици са носели „давад”, забучен в пояса. В него обикновено са поставяли някой калем, плавец /молив/, паче перо, а е имало отделение с мастило на малко парче сюнгер. Ученик с такъв „давад” е имал голяма слава и е бил като синоним на учен. Когато учениците си отивали на обяд и вечер се нареждали в колона по двама и един бил дежурен. Този дежурен наблюдавал кой какво върши, записвал си и после докладвал на учителя за немирниците, за да бъдат наказани от него. Когато колоните се движели и минели покрай някой стар човек, те го поздравявали с „Добър ден” или „Добра вечер”, като му сваляли шапки. Щом наближели дома на някое дете, то се отделяло от групата и тя постепенно намалявала.

В турско време селото не е имало специално здание за училище. За такова е служела малката килийка в черковния двор, както и някои частни къщи. През 1879 година селяните са построили специална сграда за училище, която е била доста красива и угодна за онова време. Това е било след построяването на сегашната църква в 1857 година, но не се знае дали преди това е имало килийно училище.

Построената сграда на училището е била на един етаж с четири класни стаи, които бяха достатъчни през първите 10 години. След това то се оказа тясно за желаещите да се учат и затова се наложи отново да се наемат частни къщи, докато бъде изградена нова и удобна постройка, която да приюти всички под един покрив. Така са били наемани къщите на Андрея Казъмски, Тоше Попадийски, Велчо Драгански, Гато Ст. Шишков, Митър Генков и др.

В първите години след Освобождението, училищните стаи са се отоплявали с дърва /суровица или лесковица/, влачени и донасяни по едно от всеки ученик. По-големите ученици ги насичали на дребно за огрев. Вода са си носили учениците, в общи стомни от близките източници. Храната на учителите също е доставяна от учениците, по ред всеки ден. Понеже учителите спяха в училището, също по ред, по двама ученици също спяха там, за да са дружина на учителя, а в същото време и негови прислужници. Това ставаше за по няколко дни и бе чест за учениците.

Сега селото има красиво и обширно двуетажно училище, с дванайсет класни стаи, които са удобни и хигиенични. Строено е с голям труд и мъка наскоро след Европейската война през 1923-24 г. Намира се на най-красивото и високо място в селото, между черквата и старото училище. То е застанало кокетно, като бял лебед, сякаш напук на останалите училища в околията и се вижда от всички страни на селото. На него има поставен часовник с камбана и в него радио дадено от Трайко Ст. Колев от Раковица – внук на заточеника Кола Вельов. Сега камбаната разнася из цялото село, както и по съседните баири, ливади и ниви, отмерените часове на времето, а мощният радиоапарат донася в селото новини, свирни и песни от далеч и от цял свят. В това сдание се помещава основното училище и прогимназията, които се посещават от 450 ученика, между които и деца от околните села.

През турско време в селото са учителствали следните учители: Иван Петров от с. Байлово, Стоил Драганов, Георги Малчов, Иван Николов, и Киро стоянов – и четиримата от Раковица. Стоян Кунин и Иван Радев от Долно Камарци също са били учители в Раковица.

През първите 10 -15 години след освобождението са учителствали: Тинко Свиленов, Харалампи п.Петров с помощник Петър Иванов и двамата от Смолско, Стефан п.Иванов от Мирково, Петър Тодоров Петъларев от с. Куклен, Йота Гатова от Раковица, Димитър Златев Хвърлев от гр. Елена, Андрей Шишков от Раковица, Мария п.Филипова от Македония, Елена Сарлярева от Западна Македония, Георги Чомпалов от Мухово и Сава Попов от Поибране, Димитър Захариев и Георги Найденов от Долно Камарци, Найден Цветанов от Раковица, Анка Хърлева и Димитър Кигийски от Самоков, Петър Чачаров от Македония, Драган попСтоилов от Раковица, Петър Стоянов от Раковица, Кръсто Чакъров и Трайно Иванов от Македония, Михаил Смедовски от гр. Преслав. Почти всички тези учители, с изключение на последните петима бяха с образование ІV отделение и І, ІІ, ІІІ класове, но вършеха работата си добре. Драган поп Стоилов и Петър Стоянов след това следваха и завършиха, единия семинарията, а втория педагогика и учителстваха в селото в продължение на 30-40 години. Въпреки това, от поколенията не им е отдадено никакво допълнително внимание, въпреки че те са отворили очите на много раковчани. Такава е съдбата на народния просветител. След тези учители, които изброих, в селото са учителствали много учителки и учители, които са предавали както в основното, така и в прогимназията, но не им изброявам имената, защото те са известни на сегашното поколение. Ако разбира се училището не е занемарило архивите си.

РЕЛИГИЯ

Религията в Раковица винага е била християнска източно православна. Раковчани са държали много на нея, защото тя ги е спасявала и обединявала от край време. Дълбокото религиозно чувство е проявявано с посещение на светите места, построяване на черкви, манастири и пр. Християнството е било важен и главен хранител на българското племе през петстотин годишното ни робство и вярата ни е крепяла, огрявала и запазила нашият дух и обичаи.

В землището на Голема Раковица има следните монастири и оброчища: Вуева /войнишка/ черква, Богородица и Света Петка /сега на трите места има по един кръст само/, „Св. Николай” е новата черква сред селото, „Св. Спас” – където е изграден параклис – се намира на Спасова могила и до него, като бойна стража са се настанили глог и дъб, застанали доста странно до монастира. Голям и величествен трябва да е бил този храм – монастир, което явно личи по широките изкопи; Св.Арахангел на Челебиовец, сега в селото, на челебиовската махала има кръст; Св. Георги на Вуин рът на тепето; Св. Неделя на върха на Остра чукара; Гергьов кръст в селото; Петров кръст край селото; Черковището на Алекса, където явно личи, че е имало голям храм на това високо и красиво място. То е обградено с букова и дъбова гора. На Дренова могила и на Влаев камик също е имало някакъв храм, което явно личи от мястото, където сега иманяри постоянно ровят и търсят богатства.

Всички тези места са били пазители на вярата и на раковишкия бит, както и на всичко българско, през петвековното турско робство. По всички тези места е имало черкви и монастири, които са строени по високите места и те имат своето минало. Сега обаче повечето от тях са заличени от времето. Те са били оплячкосани и унищожени до основи. Турското правителство със съдействието на гръцките духовни власти, след заробването на България и по времето на царуването на султан Селим ІІІ, имат основен принос за тази разруха.

Преди да се построи днешната черква „Св. Николай Мириклийски”, селяните са се черкували повечето в черковището, където сега е построена тя. Още по-преди, когато селото е било на махали, хората са се черкували на Спасова могила, Св. Архангел и Св. Петка, като по-близки.

От всички черковища и монастири само Св. Петка и Спасова могила се посещават и сега. Първата на Благи петък след Великден, а втората на Спасовден. Хората отиват там с коли, натоварени с храна и деца, като на религиозно тържество. Всички черковища и монастири са на високи места, от където може да се вижда на по-далеко и да се наблюдават пътищата. Обградени са били с голяма и гъста гора, която сега е унищожена. Само тук там има запазено някое голямо, старо дърво, което се вижда от далеч и е ориентир, къде е имало подобно място. За извършване на религиозните обичаи и треби, селяните, доста отдавна, са изградили черква на м. Света Петка, която макар и семпла, кокетно се е настанила на височината. Черквата „Св. Николай” е построена върху 200 кв. Метра площ и е дело на майстор Дело от Мирково. Тя е ням страдалец и свидетел на грабежите и пожарищата по време на Априлското средногорско въстание. На западната и страна има издълбан надпис: „Игнат Божилов – ктитор 1857 година”. Цялата черква, заедно с двора са заградени от висок каменен зид, в който са вложени много дялани камъни и представлява цяла крепост. На двете външни страни на черквата от юг и от запад е имало навеси за сушина при дъжд и сняг, които сега не съществуват. Много от иконите са рисувани от талантливия иконописец – самоукия дядо Кото /Иван Неделчев/ от с. Макоцево. Неговата работа е харесвана от Софийският митрополит Партеник. Три са входовете за черквата: два от изток и един от юг. Вратите са направени от дебели дъбови дъски, които се залостват отвътре. Черквата е боядисана в синьо и малко други черковни шарки и макар че има повече от половин век от последното и боядисване, боята все още е запазена. Вътре в черквата има две икони, които са подарени от княз Дондуков. Под едната икона, на която е изобразен Св. Иван Рилски, има следните слова: „Подарил таз икона княз Дондуков из Русия през 1878 година”. Под другата, на която е изобразена Св. Парашкева Преподобна Търновска, има същите слова. Сигурно вниманието на княз Дондуков към Раковица е било голямо. Вероятно той е получил доста сведения от Гато Шишков за страданието и мъченията в селото по време на Априлското въстание. Известно е, че князът е първи почетен гражданин на София, а и Гато Шишков също е бил виден столичен гражданин и затова са се познавали добре.

В черквата се намира също и едно старинно евангелие, в хубава подвързия, но в доста занемарено състояние. То е писано ръкописно, с много красив почерк, на славянски език и е с красиви орнаменти в главните букви. Кой е този краснописец, който е имал търпение да го пише не е ясно, но сигурно има голямо историческо значение. По празните полета на някои от страниците му има писани слова, като: „Сие евангелие е подвезано от Тодор от Копривщица в лета от Христа 1782, декември 25.”

За да се знае, че е дохождал в Раковица, Петко Славейков пише: „Спасова могила – Росена, Трънливец, Садината, Циганка, Челебиовец, Драгойчовец, манастира на Св. Богородица, Райкьовец, Коренливец, Арамлиец, местностите и полето на с. Байлово, Гайтанево, Гюреджия, Бърдо махала, Белица, Поибране, Смолско и пр.” Пита за местата, кое какво се вика и защо е Калето, Петрово бунище. Това бе летото на 1886 година, 11 септември.

Забележка: Директора на Националния музей в София, Иван Велков, ми съобщи, че въпросното евангелие е постъпило в музея и от прегледа му е станало явно, че е писано в лето 7160 /1652/ от някой си йерей Недялко от Аджар /Свежен/, Карловско. От тази дата се вижда, че то е много старинно, а споменаваните места Аджар, Копривщица, Цариград, Раковица показват, че то е изминало дълъг път, докато стигне до Раковица, за да спи в нашата черква 60  и повече години. Немирната настояща история, в стремежа си за постижения, не даде спокоен сън не само на него, но няма да даде и покой на много други исторически факти, които трябва да възкръснат, за да живеят. Тя още неизлязла на бял свят даде плод: Заради евангелието, което се задържа в музея, черквата получи при получаване му обратно от там, 10000 лева помощ.

Друго второ евангелие в също занемарено състояние, открих в същата черква. То е също доста интересно, както по произхода му, така и по неговата подвързия, която е красива, с дебели металически корици. То е имало ключ, с който се отключвало и заключвало, когато се е чело от него. На последната корица, релефно са изобразени две духовни лица, но кои са те – не ми е известно. На последната бяла страница има приписка, писана от поп Стоил Драганов със следното съдържание: „Това евангелие, поклонено из Русия, на Св. Никола, на Раковишката църква на 1879 година, 12 март. Изпросили поп Стоил и Гато Стоянов.” Неизвестно е по кой път и от кого, това евангелие с толкова скъпа и тежка подвързия, е пренесено в Раковица. Навярно то е деградирало своето положение. Подарено е на черквата пак от княз Дондуков, пак по молба на двамата гореспоменати. Кой знае на кои велики архиепастири и в коя катедрала на необятната велика Русия е било това евангелие и на какви тържествени служби е четено, за да се стигне до това негово незавидно положение да лежи и да спи в раковишката черква повече от половин век. И за него дадох съвет на църковните служители да го избавят от това незавидно положение и да се грижат по-добре за него и да го пратят в Археологическия музей в София.

Ако през 1876 година, по време на въстанието, църквата е била в окаяно положение, поради сериозни повреди и изпочупвания, а нейният инвентар е бил разпръснат, то сега, когато бомби разрушиха красивата ни столица София и жителите и евакуирани по разни селища, някои от които и в Раковица, черквата е щастлива поради следните обстоятелства: Тук бяха евакуирани професорите художнизи Маринов и Петров, с някои свои студенти. Те се нагърбиха и изписаха цялата вътрешност на черквата и това стана срещу едно много скромно възнаграждение. Сега тя е изцяло изографисана и представлява голяма рядкост в околията. Вътре пред олтара и царските двери има два правостоящи пиринчени свещници, които служат за палене на свещи. Те са подарени на черквата, единия от хаджи Петко Велчев, а другият от Трайко колов, и двамата от селото.

Певци в черквата са били повечето учители, както и местни певци и по-големи ученици. Четенето на Апостола от ученик е било голямо достойнство и гордост, особено и ако е вземал участие и в приглашението.

Попове, които са служили в Раковица през турско време и до днес и които се помнят са били и са: поп Янко, който е бил родом от Трънско, той е родоначалник на Попадийския род в селото; поп Кирил – родом от гр. Пирдоп; поп Иван от Байлово; и поп Стоил от Раковица. След Освобождението са служили още поп Стефан Пандуров от гр. Панагюрище; поп Павел Иванов от с. Макоцево и поп Борис Лъвов от Македония. Последният е бил с висше богословско образование.

ЧИТАЛИЩЕ И КООПЕРАЦИЯ

В момента в Раковица няма нито читалище, нито кооперация, въпреки че е имало и от двете, но те са били без собствени помещения. Първото е затворено поради липсата на съзнание у ръководството му, па и на другото положението е било такова. Напоследък има опити за тяхното възобновяване, но за сега все още не са на висотата, която трябва да бъдат.

 

 

ОБЩИНСКО УПРАВЛЕНИЕ

След освобождението ни и до днес в Раковица е имало общинско управление. То се е помещавало в частни сгради, които са били крайно неудобни за целта. По едно време, когато се построи новата училищна сграда, старата остана за общината и тя дълго време се помещаваше там. Сега обаче тази сграда е съборена и общината обитаваше сградата на здравната служба. Тази сграда се построи преди няколко години и все още е нова. В момента общината обитава съвсем друго помещение. Под управлението на Голема Раковица, дълго време е попадало и съседното село Гюреджия. Напоследък, при прегрупирането на общините, Голема Раковица пак остана за център на община, под която попаднаха и селата Гюреджия и Гайтанево. през първите тридесет и няколко години, до Балканската война, са кметували по ред следните лица: Гато Стоянов Шишков, Стоян Попов, Вълко Василев, Марин Ангелов, Илчо Ангелов Казъмски, Георги поп Иванов, Никола Богданов, Иван Илийкьов, Митър Ушкулов, Гене Нисторов, Стоян Йосифов, Ангел Ганчов, Стоян Михайлов, Лука Попов, Христо Ангелов и Димитър Атанасов.

В политическо отношение, след Освобождението в Раковица са застъпени почти всички партии, коя повече, коя по-малко. Най-силна е била народната партия, начело на която е бил Стоян Йосифов; после либералната партия, начело със Стоян Михайлов; трета е била демократическата с водач Стоян Попов. Имало е още няколко, но те не са имали значима роля в селото.

Раковица, като най-голяма в околията, е имала решаваща роля при избори. Който беше майстор да я привлече, сполучваше, но селото пак не се е ползвало с нищо.

Напоследък в селото е открита пощенска станция с телефон и спестовна каса.

Има родилен дом, амбулатория, лекар и полицейски участък.

Процеси за общинска мера са водени с :

1.      Байлово – за местността Илиево бърдо

2.      Гайтанево – за местността Керина поляна и Дамбов камък пре 1898 г.

3.      Вакарел – за местността Широка поляна през 1903 г.

4.      Огняново – за местността сираков дол

и повечето дела са били спечелини от Раковица.

НАПОЯВАНЕ

Раковица и нейното землище се напояват от четирите реки, които минават от тук: Лопушна, Равна, Двабрат и Треска /Вакарелската/, както и от многото извори, кладенци, дерета и долове. Главната селска река извира от връх Голямата икуна, ъслед 2 км приема от ляво притока Лопушна и от там носи и името си Луда Лопушна. Лятно време има моменти, че докато стикне до селото, тя пресъхва на няколко места, но после пак се появява. Като стигне в горния край на селото, тя приема водите на големия извор и се добива вода, колкото да кара един голям воденичен камък. След това тя навлиза в селото и към нея се вливат малките, но постоянни води на Светения /Златин дол/ и чак след повече от километър се обединява с водите на Равна и Двабрат. Притока Лопушна извира от връх Дебелец, като си пробива път между две стръмни стени от камъняци, където образува доста дълбоки вирове. Около тези вирове растат големи лопохи и човек, когато е между тях, само главата му се вижда отгоре. По-долу водата отскача от малко достъпно място, пада долу и прес едно малко и тясно пространство си пробива път и се влива в другата река. Водата на тази рекичка е букова, бистра и студена, но като се събере с другата вода – малко се променя. Втората река, наречена още оная река, а в картата отбелязана като Равна, извира от местността Горна кукулевица и Равни рът. От там тя носи и своето име. Минава през Лесково присое, по-долу приема водите на Големия Попов дол, на Азворския дол, на Ушкулов дол, на Янчов дол и на Студени дол. Токава тя събира толкова вода, че вече може да кара един воденичен камък. По-надолу, над селото, тя се съединява с водите на река Двабрат, която извира от местността Кютуклия. Тази местност се намира при някогашното черкезко село Бяла су, сега Байловско. По-надолу, като ляв приток, река Равна приема водите на малка рекичка, която извира от местността Турски рът, после продължава и заобикаля каменистата местнос Влаев камък. От там течението и е бавно и по нея има много вирове, където се въдят риба, раци, жаби и други водни животни.

За името на река Двабрат преданието говори, че при ловене на риба или при къпане, в колелатия вир се удавили двама братя и от тогава, та до днес тази река се нарича така – Двабрат.

Близо до мястото, където се съединяват двете реки Равна и Двабрат, те приемат и водите от дерето Слатина и от там заедно влизат в селото и към долният му край се съединяват с река Лопушна. Там, почти на същото място се вливат водите и от Трънливец и излизат от селото. Пробиват красивото дефиле и при изхода на Раковишкото землище приемат водите на Вакарелската река Треска и Вълковия дол.

Река Треска, наречена още Вакарелската река, извира от връх Малката икуна и цялото и протежение служи за граница между Раковишката и Вакарелската мера. Нейни притоци са водите на: Големия дол, Ваташки дол, Радин дол, Изворски дол.

Втората река – Вълковия дол, извира от Вакарелското землище и тук само се съединява с другите реки. След това съединени, всички заедно и тържествено минават през село Гюреджия /ОГняново/ и навлизат в Софийското равно поле, където често правят пакости по полските имоти, като ги заливат и засипват при поройни дъждове. През полето те се движат бавно. По-нататък, заедно с водите на други реки, те се вливат в река Искър, от там в Дунава и от там в Черно море. Водите служат за напояване на землището, за водопой на добитъка, както и за работата на воденици, тепавици, пране на дрехи и пр.

Водата за пиене на селяните се добива от кладенци, издълбани покрай реките, които при дъждовно време биват засипвани, а после пак издълбавани. Използват се също и някои извори и чешми като: Кладенец; Тръстеник, който е единствен над училището и е покрит с каменни плочи и е доста широк, но със слаб капацитет. Сутрин или вечер, когато се посети от повече хора, повечето жени, водата стига за първите няколко хора , а останалите чакат търпеливо да се напълни, за да задоволят своите нужди. През това чакане, което понякога става с часове, жените си приказват коя що е видяла и чула и то става известно на всички присъстващи, които после го разнасят из цялото село. Това са един вид селските вестници и радиа. Кладенец, който е служил за водопой на тамошните чукаранци, за срещи и сборища, вече не съществува. Водата му, преди няколко години е съединена с друга, новооткрита и е вкарана в удобна чешма, от която сега шурти в изобилие чиста студена вода и е благодат за околните чукаранци. Тази чешма има циментови корита, които се пълнят за водопой на стоката. Друг такъв кладенец е Калиновец, който е под усойната на Матевци. Покрит е с плочи, но е посещаван скамо от хората на близката махала. Друг кладенец е Дракойчовец, до сами пътя на долния край на селото. Той е доста голям и е покрит с плочи. Водата му служи на част от долния край на селото. Той е построен не много отдавна. Друг източник на чиста вода е чучура, който се намира на долният край на селото. Построен е много отдавна и задоволява нуждите на по-голямата част от хората на средния и долния край на селото. Първоначално шапката му е била дървена, но сега е със специална шапка. Водата му никога не е пресъхвала. Чиста е, бистра и студена, поради което се събират доста хора и става голяма опашка.

Източник за питейна вода на хората от горния край на селото е „Извора”. Там извира чиста, студена вода, която е прибрана в коруба, която е забита в средата, а около нея само извираща вода, която пречи да се доближиш до него. Проучен е въпроса тази вода да се каптира в тръби за нуждите на селото.

Освен гореспоменатите източници, има и още два излъка. Единият се намира пред Павловци, в горният край на селото, а другият е в Челебийската махала. Водата от тях се вади с кофи, които са завързани с въже или с пръти, с помоща на които кофите се спускат долу до водата.

Освен кладенчовата вода по балкана, която може да бие софийската, е тази на извора „Светената вода”. Тя е букова, студена и бистра като сълза. Тя се намира близо до селото, сред селската кория, на северният склон на местността „Раева могила”, на едно уединено и уютно място сред гората. Високите букови дървета над него, стърчат, за да го покажа на всеки пътник. Тази изобилна изворна вода действала благотворно на стомаха и напълно заслужава името си. Тези, които вярват в нейната святост и лековитост я пият за здраве. Има предание, че който болен пие вода от нея и си измие очите, то веднага оздравява. Но имало условие, че предварително трябва да пусне монета, като дан за кладенеца. Някои връзват паричка с червен конец над кладенеца, други пускат парата вътре и това продължава и до днес. И сега можеш да откриеш доста парички там. Тази вода някога е снабдявала старият манастир „Св. Георги”, който отдавна вече не съществува. Той се намирал под „Уйнов рът”, на тепето. От него сега личат някакви смътни следи и спомени. Останала е обаче пътеката, която е съединявала манастира с кладенеца. Понякога на споменатото тепе идват хора, които били сънували манастира и сега копаят, за да търсят основите му, или пък скрити богатства.

В момента най-голям добив на вода за пиене и други нужди се получава от извора „Калиновец”, който се намира в усойната край селото. Водата му е каптирана в 4-5 чешми, които са пръснати из селото. Тя е хваната не много отдавна и е най-вече за пред училището, където сега от две чешми блика студена и бистра вода. Тя е благодат, както за учениците, така и за хората от околната махала, защото друга вода наоколо няма. Когато хората отиват на работа по ниви, ливади, гори, заедно с храната си носят и съдове за вода, които пълнят от тези чешми. Тя е много приятна, особено за тези, които работят на места около които няма други източници на вода. Колкото и да пиеш, няма никаква опаснаст за стомаха, а само се възбужда апетита.

По-важни извори и кладенци из землището на Раковица са: Светата вода, Калиновец, Дабижовец, Страшковец, Ръждавец, Потока, Смръдляк /над Остра чукара/, извора под Остра могила, Гробищарец, Хайдучанец, Дядовец, Змиярец, Сивляк /водата му е бяла като боза, но е сладка за пиене/. Хубави са още кладенците на Копана могила, Ново пладнище, Радево кладенче, Луковия кладенец, Лиската /на Пищи враговец/, Шиндарец, Манастирец, Дахчовец, Пиперковия кладенец, Свинарец. Изворите са: в Казъмската усойна, Чучура, Райкьовец, Капроливец, Панчовия извор, Масларец, Крънжовец, Лесковец, Стублицата срещу Влаев камик, Есениците, Мишковец, Янчов дол, Студени дол и др. всичките тези извори и кладенци имат вода през цялата година. Само съвсем малка част от тях пресъхват за съвсем кратко време през лятото.

ЗЛИНИ И НАПАСТИ

Раковица малко е живяла с радостите на живота. Сполетявали са я много и големи нещастия, някои от които са:

Вода я е носило. Двете реки Равна и Лопушна, които прорязват землището и и се вливат една в друга близо до долният му край, при поройни дъждове или пролетно време, когато се топят големите снегове, в различни времена са причинявали големи пакости на селото. През 1858 година, едно наводнение е отвлякло много сгради, добитък, плетища, та даже и човешки жертви е имало. След като валяло проливен дъжд няколко денонощия, водите на всички долове, дерета, реки и пр., придошли, особено тези на река Лопушна, която минава сред селото и покрай която хората са построили много къщи. Те отнесли много постройки и хората са се принудили да издигнат новите си домове на високите части на имотите си. При наводнението те са успели да изнесат по-ценните си вещи, стоката и челядта и от високо са гледали, как постепенно изчезват техните домове, като са ревели и не са могли да направят нищо. Имало е случаи, през последната нощ, когато водата е била толкова придошла, че е заобиколила някои хора и те са се катерили по по-големи дървета и там пренощували. На сутринта водата се била оттекла и те видели с ужас всички поражения. Старите раковчани с ужас си спомнят за този местен раковишки потоп. Още повече, че най страшното е било през нощта и това увеличава ужасите на водната стихия. Сутринта, когато се съмнало, част от селото имало съвършенно друг вид. Широко просктранство, повечето около река Лопушна, която е бърза, било очистено от всякакви пречки и могло да се вижда от горния и от долния край на селото, сякаш през нощта е изработено много широко шосе, от което никой нямал нужда. Между човешките жертви са били и две жени, от които едната била млада невяста, която водната стихия влачила дълго време и накрая я закачила на един върбов клон край Нешовци. Сутринта я намерили мъртва, увиснала на върбата. Другата жена била Цена Петрова Пулева, която водната стихия отнесла и заталачила в Бариевско. Там я намерили и ѝ поставили каменен кръст, който стои и до сега. Водата е направила много пакост и на градините, нивите и ливадите, които били наблизо. Те били засипани и заталачени. Много време след това наводнение, хората от селата Гюреджия, Доганово, Орманлия, Новоселци и Бариево, през землището на които минава реката, са намирали и прибирали много вещи като: каци, котли, пълни чували и секули, дрехи, постилки, завивки, цели каруци, ритли, греди и др. предмети, които реката била отвлякла и заталачила по разни места. По нивите и ливадите и на тези села, реката е направила много пакости. Загубата е била голяма и е имало много плачове и ридания. Но нищо не можело да се направи. След това наводнение семействата на Йовковци, Добревци, Видоловци, Казъмци и др., къщите на които били по горния край на селото и отнесени, се преселили и построили нови къщи по долния край на селото. Те избирали по-високи места под Кръста, под Циганка, под Челебиовец, където щели да бъдат на по-безопасно място. И сега къщите им са там. И до днес се споменава „голямата вода” и старите хора до скоро отброяваха леточислението от тогава, като допълваха със Средногорското априлско въстание и злата зима на чумата.

Страшна чума е било Раковица. Точно коя година е било това на мен не ми стана ясно. Във всеки случай тя е върлувала преди голямата вода. Тогава изолацията е била средството срещу нея. Хората с целите си семейства са бягали и са живеели в гората, заедно със стоката си. Навярно е било между 1812-1815 година, когато е върлувала и на други места в България. Никой човек не е смеел да влиза в селото и да изнася нещо от него. Дълго време хората са живяли в гората, като се хранели с корени и букова шума. По това време не е имало никаква сила, която да спре победния марш на тази опасна и неканена гостенка. Чак когато се наситила на човешки жертви и сама се оттеглила, семействата, под голям страх, едно по едно започнали да се прибират по домовете си в селото. Споменът от тази чума са приказни, грозни и страшни, но вече тя има своето противодействие от медицината.

Гладната година и злата зима. Тя е била през 1875 година. Тогава е паднало много сняг, който се е стопил късно през пролетта и всички храни били привършени. Тогава житото стигнало баслословната цена от 120 пари оката, което било 60-70 пъти по-скъпо от обичайното по това време. Храната на стоката била привършена също много рано, а зимата продължавала още дълго и много животни измрели от глад. Малкото останала едвам дочакала пролетта. Хранели я с бръстина и всякакви други сухи остатъци от растения. Но и тази храна станала скъпа и непоносима и за най-заможните селяни. Само изостаналата слама по къщите и кошарите, която била свалена и давана на животните, достигнала цена от 60-70 пари оката. Друга такава зима не е помнена от преди и след това и хората често си спомнят за нея, като я наричат „злата зима” и „лошата година”.

 

Кърджалии я обирали. Те са върлували из цяла България и са вършели големи жестокости: крали, били, убивали, измъчвали, ограбвали и пр. Навсякъде са оставяли най-мрачни спомени. Раковчани са бягали по горите, където са копаели дупки и са криели всичко по-ценно, а и самите хора се криели там, за да се спасят от кърджалии.

Огън я е горил. През 1876 година, по време на Средногорското априлско въстание, от 250-300 къщи, са останали около 30. всички останали били изгорени, разрушени и ограбени от турци, черкези и цигани. Раковица много е страдала при изселването, защото много е трудно да се изселва цяло село. Тогава Раковица е преживяла много мъки и страдания.

Балканската и Европейската война взеха много раковишки жертви. Стотина човека бяха убити, а още толкова бяха ранени и останаха инвалиди тогава. Много вдовици и сираци останаха да проклинат войните. Въпреки това, раковчани не се отчайвали, а продължили да работят, привързани към земята. Трудът, борбите, страданията, патриотизма и жертвите на раковчани са пословични. Всички страдания и нещастия са направили така, че раковица и нейните жители, да бъдат по-жилави и по-корави, за да могат да издържат несгодите и да дочакат свободата си. В околията само Раковица е въстанала срещу турският ярем през Априлското въстание. Затова тя е и най-пострадала тогава. Единственото и утешение за тези несгоди и страдание е това, че хората са знаели, че не са единствените в България, които са забравени и изоставени.

Изглежда че Раковица не може да живее без нещастия. Сигурно така и е било писано и отредено от съдбата. Затова напоследък са я нагънали няколко нещастия, които сигурно накрая ще се окажат за нейно добро. В момента селото има остра нужда от баня, общински дом, паметник, нов каптаж, залесяване и завардване на голямо пространство от гората, както и от направата на пътища. Слабата гърбина на Раковица ще се ожули, ако някой от вън не и помогне, докато извърши всички тези мероприятия. Това е така, защото селото ни е бедно до крайност и кризата изобщо е голяма.

На това отгоре като чучул дойде и софийския Мусман в Раковица, който начерта може би идеален регулационен план, но той едва ли ще остави някое семейство на мира. Завардването на гората, от която живее една трета от населението и регулационния план, ще наложат изселването на половината от населението на селото. Но къде ще отидат тези хора?

Все пак вярна на традициите си, упорита в работата и с вяра в бъдещето, Раковица винаги е оцелявала и ще продължи да оцелява и занапред.

НЕКА БОГ Я ПАЗИ ВО ВЕКИ ВЕКОВ!

 

 

ПЕТКО ВЕЛЧЕВ

 

Част 9 ОБЩА ИСТОРИЯ НА СЕЛО ГОЛЕМА РАКОВИЦА - СТАРИНИ

 

Зная една малка местност до река Треска /Вакарелската река/, която я заобикаля, от три страни е съществувало калеградище, зиданите основи на което стоят и до днес. То е кацнало на самото чело на рътлината, на тераса, на която е имало няколко постройки. Вътрешността му е имала около 150 метра дължина и 70-80 метра ширина. Пред него, около входа, откъм достъпната му страна, са зинали три дълговати и дълбоки ями /землени външни укрепления/, като препятствия една след труга за изолиране на крепостта. По-нататък има друго препятствие, друг по дълъг, но по-плитък окоп, който служел като първа и по-далечна преграда. Извън крепостта, но близо до нея, имало две малки изкуствени могилки, които сигурно са били наблюдателници. От външната страна на най-вътрешният окоп, личат много тераски, по които е имало огради. Значи, за да се влезе в крепостта, трябва да се мине през четири митарства. Тези ями сега са обрасли с дъбова гора, която не позволява да се видят свободно всички окопи, особено по-далечните. От долната страна на калето, край пътеката която води към реката, има малка тераска, където навярно е имало сграда, служеща за караулно помещение. Малко по-надолу има малка заоблена могилка, също обрасла с дървета. През долът, ниско в склона на Доброслав рът, на трудно достъпно място близо до калето има голяма тераса, на която също е имало сграда служеща за охрана. След това на юг, точно срещу калето, през реката, на същата височина, в малко достъпната местност от дясната сткрана на Радин дол, има също две големички тераси, където също е имало сгради. От дясната страна на същия дол, точно срещу калето през реката е местността Охлювица, по която сега минава единственият път от няколко вакарелски махали за София, тук също личи че е имало сгради. По-надоло в местността „Стражата” е минавал напречен път, поемал Главнярова усойна и излиза при първата могила, където е входа на калето и продължава за Панагюрище. Сега обаче железницата им е разместила този път. В момента той се използва само от коняри и пешеходци. Това кале е много старо. Сигурно е от римско или от тракийско време и е било от някогашните непристъпни крепости, където са се криели и запазвали от неприятелски нападения тогавашните началници или група народ от лоши нашествия. Когато е било строено това кале, народ се е бил наредил от реката до калето и са подавали от ръка на ръка камъните, които са събирали от реката и от люляковата могила. И така е било, докато е изградено цялото кале. От запад е имало тухлени стъпала, но сега те са заличени. Легендата разказва още, че от калето до реката е имало подземен тунел, по който хората са ходели за вода. Веднъж една жена от калето отишла за вода със своето кученце или прасенце и стигнала до реката. Наляла си вода и се върнала, като поставила камъка пригоден за затваряне, като забравила животинчето си отвън. Върнала се в калето, а животното останало отвън, като квичало около камъка. Забелязали го от страната на неприятеля, вдигнали камъка, открили канала и по него стигнали до калето, превзели го и го разрушили. Това градище, цялата му обстановка: основи, входове, кули и пр., както и изкуствените могили около него, както и близката местност Страната, където е кръстопът, показват, че някога е имало там селище и Раковица и земите ѝ са били фактор още в древни времена. По тези места и най-вече в района на калето, много лица се интересуват от заровени или затрупани богатства и постоянно ровят. Намирали са железни и глинени предмети, керемиди, тухли с надписи, съдове и инструменти, но нищо не е запазено от тях. Много такива керемиди и парчета от глинени съдове и сега се виждат там. Керемидите са по-дебели от сегашните, но по-фино изработени, може би защото тогава хората са били „по-прости”.

Георги Търнин бил изровил един мангал и едно пръстено гърне, както и един сърп заровен в тухлите, но ги почупил още там.

Грижата на училището и общината към такива стари находки би трябвало да бъдат по-големи, защото между тях може да има и много ценни за историята предмети. Впрочем в малкият училищен двор и музей има прибрани някои от находките. Този музей, в който има повече препарирани птици и животни, е уреден от прогимназиалният учител Петко Иванов. Когато се проучи тоз музей - селище, канал и пр., както и няколкото манастирища в района, тогава може би ще се изясни и заселването на Раковица.

През землището на Раковица е минавал друм, който е идвал от София, минавал през Бусманци, Казичане, Орманлия, Доганово, между Гайтанево и Раковица и през Спасова могила и Чемерниково било, продължавал през черкезкото село Бялата су /то е вече изселено/ и през най-ниският проход по течението на река Калугерица влиза в Смолешкия дервент, слиза в Злагишкото поле и продължавал. Той се наричал Троянският друм. Часта между Спасова могила и Чемерник и сега се нарича „друма”. До сега се намират каменни настилки от този друм в Бусманци, Смолешкия дервент и др.

Из землището на Раковица има доста малки, обли изкуствени могили, които, както казва преданието, са от римско и тракийско време. Те са служели за гробници, пътеводни знаци и др. Подобни цели. Две такива има на входа на Градището, други четири са на Доброславски рът, точно срещу Градището, през дола; такава е и Раева могила; две има на Пенето; четири са на Остра могила, от тях една е на самият и връх; три са на Копана могила; една на Смилова могила; три има на крайния рът и сега са наречени Три чукари; една има на Шишковата мера; една на Казновец; една на Колунска локва; една на Шереметов валог; една на Вълчова чукара; една на Сурупа; една на Руда чукара и още други. Много малко от тези могили в днешно време да не са спохождани и разкопавани от иманяри.

Такива могили, както и други подобни с диаметър 60-250 метра имало в цяла България, но в Софийско, от големите наречени селища нямало. Според археолози, тези, които са изградени в Софийско, са използвани за гробници и са строени най-вече от траките и славяните.

В северната страна на м. Китката, там където започва Черногоров дол, съществува една вдлъбната местност с дължина и ширина от по 150 метра, която, както казва преданието, на времето е била доста дълбоко езерце. Ето какво гласи легендата за пресъхването на това езерце:

„Някога, в много отдавнашно време, това място било пълно с бистра, студена горска вода, която се оттичала по съседните горски долища. В това езерце живял воден бик без козина, който понякога излизал и на сухо. Когато там дохождали селските говеда за водопой, водния бик излизал и се борел със селският бик, като винаги го преборвал, намушквал го с рогата и той умирал. Понякога се качвал и по кравите, които след това отелвали голи /без косми/ телета. Понеже селяните не искали голи телета, те решили да се отърват от този бик, но не смеели сами нищо да предприемат за неговото премахване. Те се боели да не ги нападне някаква напаст и затова сторили следното:

Изработили и поставили остри железа на рогата на селският бик и накарали говедаря нарочно да закара говедата при езерцето. Когато двата бика се срещнали и се сборили, селският бик пронизал с острите железа своя противник и той паднал мъртъв в езерото. Изобилна черна кръв обагрила водата и след кратко време езерото пресъхнало. От тогава, та и до днес то е безводно, но коритото му си личи. По този начин селяните се отървали от водния обитател, но и съжалявали за него, защото той държал водата и заедно с неговата смърт, се оттеглила и водата, която била много ценна в това безводно място. По онова време езерото било заобиколено с голяма гъста гора и пригодно за самодиви в бяла премяна и разпилени коси.”

По-късно водата се появила в извора на Студени дол и на Ценковото кладенче в лесковата гора на усойната в р. Равна, където и до сега извират водите.

Старите гробища, които са били около сегашната черква, са също много отдавнашни – сигурно от времето, когато е било заселено селото. Сега те са преместени и се намират край селото, на местността Венеца. Това е много красиво, високо място. И двете места са били главни позиции на раковишките бунтари през Априлското въстание. От там те са стреляли против настъпващите турски войски и башибозук.

В училищният музей се намира един околчест печат с надпис: „Печат черковни с. Раковица 1858 година”, в средата на който е изграфирън ликът на Св. Николай с жезъл в ръка. Той е намерен в м. Спасова могила и е правен една година след построяването на черквата.

Част 8 ОБЩА ИСТОРИЯ НА СЕЛО ГОЛЕМА РАКОВИЦА - СПАНЕТО И МИНЕРАЛНИ БОГАТСТВА

          СПАНЕТО НА РАКОВЧАНИ

За спане нощно време раковчани си постилат направо на пода, който е замазан с жълта пръст. За постелки използват козляци, а за завивки – калчищни или вълнени черги, които са приготвени от жените. Вечер преди лягане жената постила за спане и всички лягат под една завивка. Изключения правят само малки деца и младоженци. Сутрин постелките се прибират, завивките и възглавниците се изпухват, надиплят се и се поставят на дървена пейка наречена чергарник, която се намира обикновено в същата соба. Това се прави с цел, за да бъдат топли за следващо ползване. Но времената се менят и напоследък този първобитен начин за спане е доста променен. Днес повечето си слагат макар и груби дървени кревати, на които се постилат със завивки. За тази цел се използват шарени вълнени черги, а понякога и юргани. В една къща винаги има в повече постилки и завивки и те се пазят нови и се използват когато дойдат гости. Спането в една соба се практикува повече зимно време, когато е студено, а лятото се спи и по дворовете, плевните, яхърите, по нивите и ливадите, кой къде намери за удобно или където го застави работата.

МИНЕРАЛНИ БОГАТСТВА

В землището на Голема Раковица има много подземни богатства. До сега са открити залежи на много места, които ще изложа накратко:

На горния край на селото, до чудно и безредно назъбената каменна местност „Ерменица”, на мястото където и сега са къщите на Павловци и Гицинци, някога е имало видня /мина/, където са добивали желязна руда. Кога е било това, както и други подробности около нея, никой от сегашното поколение не може да даде. Знае се само, че след това, когато са разкопавали местата за къщи и дворове, там са намирали сгурия и черна пръст. Това и сега се очертава в дворовете на две съседни къщи, където в едната пръстта е черна, а в другата обикновена, което прави много ясен контраст.

Друга видня 8мина/ е имало в м. „Ушите” под м. „Умнище”, близо до Ушкуловата тепавица и дарак, които сега се намират в Огняновско землище. Там също е приготовлявано желязо. И там голямо пространство е покрито с черна пръст и явно личи виднята /мината/. Тези мини, както и подобни край Горубляне и Пасарел, сигурно са били част от Самоковските мини. Всички те сега са запустели и разрушени от нашето безбрежие. Сигурно на много хора ще може да се даде препитание, ако тези мини се възобноват. И между другото държавата се грижи за откриването на нови рудници. Срещу „Ерменица”, там където е била първата казана видня, между Калугерски дол и Златин/Светения/ дол, сега е открит пирит, от който се добива сяра и сярна киселина. Известни лица са запазили периметър, но работата още не е започнала

На местността „Пчелините”, в Гробищарския дол, са открити залежи от мед /бакър/ и там също е запазен периметър. Там е разкопавано доста за проверка, но какъв е резултата от тази проверка не ми е известно. В същата местност, както и от към страната на Остра могила, има обширни територии покрити с бели камъни, което сигурно са мраморни залежи, но не ми е известно дали е проучвано и дали е запазен периметър.

На местностите „Коев дол”, „Богородица”, „Пльощака”, „Пършовия камик”, „Спасова могила”, „Ненова могила”, както и по съседните на тях места са открити манганови залежи и са запазени периметри. Процента на рудата бил голям, около 60-70%, и е привлякъл вниманието на една чужда компания и хората са започнали да работят. Времето ще покаже какво ще стане по-нататък. До сега са изнесени много камъни с руда за странство. Най-големи разкопки са направени в „Коев дол” и „Ненова могила”. За откриване на тази руда сведения са дадени от Димитър Ангелов и Захари Ненчов, като първият е бил любознателен събирател на камъни, а вторият ги занасял за проверка от вещо лице в София, което открило рудата и запазило периметъра.

Напоследък, в най-ново време, са открити залежи на железни руди: хематит, лимонит и др., на местността „Остра могила”. Работи се усилено и дава доход, както за държавата, така и за много хора от селото. Цялата местност е надупчена на много места, като най-много по равният и връх на извора. При разкопките, дълбоко в земята са били намерени подпорни греди, което показва, че там много от отдавна е добивано руда. Специалисти могат да се произнесат кога е било това.

На местността „Стражата”, която се намира на синура между землищата на Раковица и Гюреджия, още преди войните е открита мина за каменни въглища, чието качество е било средно между Пернишките и Чукуровските, но тогава тази мина е била изоставена поради липса на средства и заради самите войни. След това по нея отново започват работа братя Кросневи, обаче засега тя пак е спряна.

По всичко изглежда, че землището на Голема Раковица е пълна с големи, но тайни подземни богатства, които чакат времето си, капитала и своят майстор. За такива места народният поет Иван Вазов казва:

Какви ли тайни дремат,

и богатства, красоти

по твоите долини,

поля, висоти?

Ти рай си, да,

но оценяват те прилично,

но те познава по-добре

теб еленът в горите.

Теб познават те добре

и крилатите певци,

а ние ще живеем тук и ще умрем

като същински чужденци.

Селото и неговите околности са доста разнообразни, доста интересни и могат да бъдат обекти на художници, туристи, летовници, търсачи на подземни богатства. Могат да се построят почивни станции и пр., но досега никой не е помогнал за това, а всячески му е пречено. Бедността и пътните съобщения не са обърнали внимание на съответните хора.

Част 7 ОБЩА ИСТОРИЯ НА СЕЛО ГОЛЕМА РАКОВИЦА - ПОМИНЪКЪТ НА РАКОВИЦА

 ПОМИНЪКЪТ НА РАКОВИЦА

Поминъкът на раковишкото население е в земеделието, скотовъдството и дърварството. Поради факта, че сме балканско село, то земеделието ни е слабо, но все пак то е основният ни поминък. Скотовъдството ни не е добре развито, а гората ни е на доунищожаване. Но въпреки всичко, трите бранища се допълвали и създавали възможност да се преживява общо взето положително. От земеделските култури се сеят жито, ечемик, ръж, царевица, фасул, картофи, леща, тиква и др.

След прибирането на реколтата нивите с есенниците се изорават и остават угари (не се сеят), за да се обработят и приготвят за следващата година. Някои по-силни ниви се садят с царевица, уров и картофи. Нивите се обработват с рало, ралници и по-рядко с плугове, влачени от волове, крави, коне и биволи. Някои ливади са засети с люцерна, която се коси от два до четири пъти годишно и е много хубава храна за добитъка.

Като домашни животни се отглеждат крави, волове, биволи, коне, магарета, овце, кози, кучета и котки. Отглеждат се също и свини, както и различни пернати животни, като кокошки, патки, гъски и пр. Повечето от тези животни са за местно потребление, а малка част отиват за продан.

Телетата, слабите волове, яловите крави и пр. Летно време се изкарват на паша в планината, където стоят от Гергьовден до Димитров ден и се наричат яловина. В празничен ден, всеки който има животно в яловината, праща някой от домашните си, за да накърми животното с ярма и сол или със специално замесен хляб. Обикновено да кърмят яловината ходят млади момичета и момчета, които са тръгнали в ранни зори, към 4-5 часа, като по пътя си събуждат всичко живо със своите песни, шеги и закачки. Човек трябва да чуе техния глъч, за да усети на какви песни са способни местните жители, дори при едно такова незначително събитие.

Лятно време, преди Гергьовден, делят овците и козите на две. Едната част се състои от отбити агнета, ярета, шилета и ялови овци и кози, овни и пръчове и всичката тази твар се откарва в планината, където се пасат цяло лято и се скарват чак през есента. Другата част овце и кози, които се доят, остават в селото, пасат се близко до него и се връщат да се доят всеки ден, като в първите месеци това става по три пъти на ден. Овците нощуват по нивите на егреци, за да наторяват земята ( тяхната тор е много силна), със същата цел и яловите говеда спят по нивите в балкана. За изхранването на тези животни през зимата се събира сено и слама, които се трупат на сушина в плевни или се правят купи до кошарите в балкана, където по някога зимуват стадата. В края на пролетта всички овце, шилета и кози се стрижат и вълната и козината се събира и се обработва и от нея се приготвят платно и козляци за нуждите на семейството. Поради недостиг на сено, слама и пр. Всеки стопанин отглежда най-много до 100 глави добитък.

Пчеларството в селото не е много добре развито, макар че има добри условия за неговото модерно практикуване. Стари кошета има много, а нови, модерни сандъци – съвсем малко. За в бъдеще пчеларството сигурно ще се развие, пзащото има много гори и пасища по балкана, където пчелите да събират нектар и прашец.

Горите в раковишката мера са държавни, общински, частни и общи кории. Използват се главно за отопление, а дървета за строителен материал са останали малко. От гората се препитава една трета от населението на Раковица, и то по-бедните, които берат дърва както за себе си, така и за продажба на нуждаещите се в околните села и в София. В миналото за там са пътували цели кервани с дърва за продан. От там не са се връщали празни, а са купували всичко необходимо за зимата – както за ядене, така и за обличане.

Сега обаче сечта е спряна и горите са завардени, и много семейства объркани се чудят какво да правят. За сега гората се сече на етапи. Землищата на Копана могила, Казновец и Трите чукари през турско време е била държавна или бейска гора, но раковчани не са се церемонили и са секли в нарушение из нея. В раковишката гора растат: дъб, бук, габър, липа, осен, трепетлика, дрян, круша, слива, леска, киселица, бор, ела, смърч, дива череша, щипка и др. От плодните дървета се събират плодове за ядене и сливи за ракия. Плодовете на тия дървета по ниви и ливади е частна собственост, а по горите – обща.

През турско време от гората ни са правени много дървени въглища. Те са карани най-много в Самоков за видните, където се приготовлявало желязо. За някои от тези въглища е плащано малко – само по няколко оки жито, а друга час от въглищата са приготвяни и карани ангария поради някакво наказание. След освобождението също са горени въглища, но вече са търгувани най-много в София. Поради приготвянето на дървените въглища и сега по горите има малки площадки, където са горени те.

Овощни градини и лозя в землището на нашето село няма и не може да има, защото такива не може да виреят по тези места, нищо че са правени опити. Другата причина за липсата на такива насаждения е незнанието на местното население какви сортове могат да виреят тук, за да бъдат засадени имено такива. От скоро се правят експерименти с някои видове овощни дръвчета, но резултат за сега няма.

Друг допълнителен занаят в Раковица за някои е воденичарството, тепавичарството, варниците, кръчмите, бакалниците и пр. В землището на селото има 11-12 воденици с по едно витло, а има и една моторна. Някои от тях се намират в самото селоу а други са вън от него. Тези воденици са на Кьосевата, Шишковата, Грънчовата, Геновата, Рашковата, Коловата, Алексовата, Петровата, Г.Димитровата, Казъмската, Абрашевата, Лумбевата, Пушевата, Барбутската рода. Тези воденици са били частни – на едно или няколко лица, които са били ортаци, като всеки от тях е работил по няколко дни, а после другият го е сменял. Най-старата от тези воденици е Барбутската, после е Кьосевата, Грънчовата и т.н., като сигурно са строени, след като са се завърнали нашенските бежанци от Мала Раковица или другаде. Днес съществува само Павловата воденица, заедно с няколко къщи пощадени от пожара през Априлското въстание. Сега те представляват същински стари паметници и служат за връзка между миналото и настоящето. Над някои от тези воденици, които са в селото смърта (в лицето на регулационния план) се е надвесила с косата си и те скоро ще бъдат заличени. Те денонощно тракат със своите кречетала, сякаш протестират срещу тази неправда – отнемането на живота им. Но както изглежда всичко ще е напразно.

Има две тепавици, които се намират вън от селото. Това са Казъмската и Лумбевата и те работят само пролетно време и обслужват както раковчани, така и селяни от околните села.

Във варниците на селото се приготвя доста задоволителна по качество и количество вар, която в повечето случаи отива за местното население, но има случаи когато се изнася и навън.

Кръчмарството в Раковица е сравнително добре застъпено. Провидението е наспорило Раковица с няколко, а по-точно 8-10 кръчми, макар, че малцина от сегашните кръчмари са видели хаир. Както другаде, така и у нас, този занаят се практикува повече за вербуване на клиенти на съдилищата, затворите и болниците, както и за всевъзможни други сплетни от които много наивни хора дълго време не могат да се освободят. С малки изключения всички кръчми са на местни хора, които същевременно ги използват и за бакалии, а стопаните се занимават и със земеделие. Присъствието на млад човек в кръчмите се счита за позорно и неприлично нещо.

В селото има и между 7-8 бакалници в които се търгува със стоки, закупени от Новоселци, София, а едно време и от Пловдив, където левът е вървял 6 гроша. В турско време и в първите години след освобождението местни бакали не е имало, а отвън са дохождали амбулантни такива продавачи, като те са били гърци, евреи и пр. Сутрин са идвали, а вечер са си отивали. Те не са смеели да нощуват в селото, а хората са казвали: „Гръкът е дошел!” Отивали и пазарували, обаче гръка или евреина винаги са си отивали под загуба, защото раковчани са били винаги безмилостни към тези паразити.

В селото има и няколко терзии, ковачи, кожухари, плетачки, дърводелци, дюлгери, колари, каруцари, говедари, биволари, телчари, овчари, козари, яджии, свинари, бозаджии, яйчари, зарзаватчии и пр. Някои от тях работят зимно време и обслужват повечето местното население. Всички раковчани обработват земята си. Обущар и мутафчия е имало само по един, но те не са били местни хора, а са били родом от гр. Панагюрище. След тях е имало и някои нашенци, които са прихванали този занаят. Грънчар е имало само един, който също не е бил от тук, а се е призетил в Раковица от Трънско. Няколко години преди освобождението в Раковица е имало и един човек за гайтани. Такива гайтанджии е имало много в редица подбалкански села, но сега не съществуват. Чарка се е намирал в двора на Цано Бояджийски, който е бил родом от гр Пирдоп. Сега там живеят Велко Цановите наследници. Същият е имал и няколко малки фабрики за приготвяне на сапун, като там са се правели по-големи количества, за нуждите и на околните села.

В турско време моми, начело с драгоман и малко ергени на групи са ходели на Чалтик – на работа по оризищата в Пловдивско и Пазарджишко. Ходили са също и на жътва в Ромъния, където са престоявали по три седмици. Заминаването им и връщането им са били придружени от буйни песни. В повечето случаи те били изпращани от жени и деца и това представлявало едно нежно събитие за селото. Когато пак на групи се завръщали обратно, щом се появели из зад баире и песните им огласяли пак цялото село. Тогава хората излизали от къщите и се провиквали: „Романките си идат” и всички радушно ги посрещали, като много често се срещали и сълзи в очите им, а някои малки направо са плачели, че са ходили на тежък труд по силният слънчев пек, после тежък път са пътували, за да подсладят живота на семействата си и да приготвят своят чеиз. Те са ходели из другите места, защото жетвата в Софийското поле започвала три седмици по-късно отколкото в Пазарджишко и Пловдивско. След като се върнели от там, те започвали жътва в Софийското поле, а накрая и в Раковица. Труд, труд и само свещен труд.

Една друга работа, която вършат раковишките момичета е слугинството. Тази работа се извършва от момичета между 10 и 20 години. Макар тази работа да не е много престижна, много момичета прекарват в София като прислужнички и възпитават децата на просветените. Те се цанят повече месечно, от Гергьовден до Димитровден и обратното. В София, между интелигентния свят, те изучават много добре живота и после стават добри домакини. Но този занаят не е много по волята на повечето момичета и те се стремят да го избягват. И то не заради мъчната, но благородна работа, а заради грубото отношение на господарите им, които много често се отнасяли не съвсем по човешки към тях. Често попадали на криворазбрани и не много реномирани семейства. И най-вече волния и горд горски дух на тези червенобузести млади момичета не им давал покой сред неразбраните и противни нрави и обичаи на разнородна София.