Част 4 ОБЩА ИСТОРИЯ НА СЕЛО ГОЛЕМА РАКОВИЦА - ИМЕТО НА СЕЛОТО

 

Името на Раковица е една от загадките, която не можах да разкрия и не се знае откъде произлиза и откога датира то.

Едната от версиите е че идва от раците, които са се развъждали в големи количества по четирите и реки – Равна, Лопушна, Два брат и Треска. Тези раци и сега се срещат в големи количества по Два брат и Треска. Прилагателното име Голема, което стои пред Раковица е поставено от скоро, за да се различава от другите села с подобни имена, като Трънска Раковица. Трънска Раковица сега носи името Мала Раковица и все още е под един окръг с нас. Смята се, че тя носи името Раковица от изселената някога Средногорска Раковица. Когато последната е била изселена, по-голяма част от семействата са се запътили на запад към Нишко и се поселили там, където сега се намира Мала Раковица. Тогава, за да не се загуби името те са нарекли новото село отново Раковица. Истинноста на това предание се засилва и от факта, че и сега в нашето село има родове като Грънчовци, Кьосевци, Ушкуловци, Лажовци, Нешовци и др., които водят началото си от Трънско. Когато нашето село се е възстановило на сегашното си място, то членовете на горепосочените родове са пожелали и са се завърнали тук. Има обаче и такива от старата Раковица, които не са се върнали, а са предпочели да останат там, където продължават да живеят и до днес. Не ми се отдаде случай да посетя тази Мала Раковица, където може би щях да получа някои интересни сведения. Един свещеник, който служи в София и е родом от тази Мала Раковица, ми разказа, че навремето тяхното село е било доста голямо, но много от семействата, които са живели там и са се завърнали в Средногорието, от където им е корена и след това селото им станало малко. Това звучи доста правдоподобно, като знаем за родовете които ви споменах по-горе.

Друго поверие гласи, че селото ни е носило името Четал дере или Четаливо, което подхожда на местоположението му, заради реките Равна и Лопушна, които се вливат в една и приличат на четал. Дали това е вярно, обаче не се знае. По-вероятно е самото масто да е наричано от турците Четал дере, а не самото село, но те така са наричали и самата Раковица.

Турци и черкези за гавра и позор са наричали селото „хайдушко” или „комитско” и от там някои от жителите на съседните нам села са я наричали „Айдушка Раковица”. Това обаче не трябва да ни обижда, защото означава, че от Раковица са излезли много борци за свободата на България. Та нима е позор, че хората са работили против турските поробители за благото на селото и на цяла България. Ако уважаемия читател не е знаел какво се е вършило в Раковица по време на турското робство и най-вече през Априлското въстание, то нека след като прочете „Записките за участието на Раковица във въстанието” и тези редове, да помисли и да прецени дали това е обидно прозвище.

От тези и от последващите сведения може да се извади заключението, че раковчани, след завръщането от трънско, са се заселили около реките, а не по старите махали, защото тук е по удобно и има вода в изобилие. Първите са се заселили около симитчийската воденица и старата челебийска махала и не се смущавали от никой, за да запазят старото име – Раковица.

Преданието разказва, че преди 300-400 години, населението на селото е било принудено от турците да се изсели, заедно с животните си и целия си багаж. Всички хора от селото се изтеглили до местността Калугерица, където седнали на обща трапеза, където хапнали, пийнали и си поприказвали заедно за последно. Поплакали си те, взели си сбогом и после кой на къде види започнали да се изнасят. Все пак те спазвали някакви указания, дадени им от турците, и едни се отправили на изток из Смолешката река и все по течението на река Тополница за Филибе, Едрене, Стамбул и пр. Други се отправили на запад към Пирот, Ниш и пр., а трети преминали през Стара планина и какво са патили само те си знаят. Това изселване е станало най-вероятно заради бунтарството на раковчани около заробването им от турците. По-късно, повечето от родовете са се завърнали и са се заселили отново по тези места, като първите са били около мястото, където сега е Барбутската воденица.

Ето какво гласи преданието около новото заселване на селото:

Както вече споменах, когато хората от селото се изселили, те тръгнали в три различни посоки и едни от тях стигнали чак в Стамбул. Когато един богат турчин, от съседните на Раковица села, отишъл в Стамбул, срещнал на улицата един момък, който продавал симиди. Купил си той няколко симида и понеже момъка му направил впечатление, както в говора, така и в обноските , го попитал как му е името и откъде е. Mладежа му казал името си и че е от Софийско и след това му разказал за изселването на селото му и как той и неговото семейство попаднали в Стамбул. Тогава турчина развълнувано му казал, че и той е от тези места и че има воденица на Чатал дере. Казал още, че ако те желаят, може да нареди да се върнат по родните места (сигурно е бил някой важен турчин), а него щял да направи воденичар във воденицата си. Това била голяма чест, защото воденичар в онова робско време било голямо благодеяние. Замислил се момъка, съобщил на своите съселяни за срещата с този турчин от техния край и те се съгласили с отправеното предложение. Открили те пак турчина, казали му за своето решение, той издействал завръщането им и един хубав ден те се озовали в своята родна и изоставена Раковица. От старото село те не открили нищо. Намерили само воденицата, казана им от турчина и се заселили около нея. След тях започнали да се връщат и други раковишки бежанци, които се били пръснали по други места из България. Така заселването постепенно се разширявало, докато стигне до сегашното си положение. Турчина изпълнил своето обещание и направил момъка воденичар във воденицата си, а след време му я оставил и от тогава тя се нарича – Симидчийската. В последствие тя преминала в Барбутския род и започнала да се нарича Барбутската воденица[1].

Освен това цялостно изселване на Раковица, след това е имало и други, но те са били по единично или на отделни групи. Хора са били изселвани на групи от турската власт, заради непокорство и бунтарство. Турците са прощавали на буйните глави за тяхното непокорство и не ги убивали, само при условие, че напуснат родното си село и се заселят някъде другаде, далече от тук.

И сега в Пирдоп, Клисура, Ихтиман, Копривщица, Панагюрище, Петрѝч, Казичане и др., има фамилии – наследници на раковишки изселници.

В Пирдоп например са се преселили дядо Иван със синовете си Николай и Тодор, наречени Которетата. Там е и рода на дядо Станчо Раковчанина.

В Клисура са се преселили семействата на Митър и Кола Билярски, наречени Терзиовци, те са от сегашния Малчов род. Там е и семейството на Станчо Грънчов.

В Рахманбаре (Карловско) са се преселили семейството на Иван Божичков и някои други.

В Ихтиман са отишли Георги Белев (Кожухаря), Ангел Тодоров и други. От последните два рода, днес има лица, които се проявяват като доста добри журналисти и писатели.

В Копривщица се преселили Никола Раковчанина (както го наричали копривщенци), Цоко Николов със жена си Домна. Техният син Петър по-късно се е преселил в Душанци, където е бил абаджия. Със същата професия той се е подвизавал и в Цариград и Анадола. Петър и Цоко са били добри познати с Добри Близнашки и те са били причината той да се пресели също в Копривщица. По-късно Петъре станал причина, Добри да отиде в Цариград, където е станал байрактар в четата на Лефтер войвода. Той даже и сам е бродил с чета до Анадола. Където и да е ходил Добри, той все се е отличавал със своите отрицателни качества, които били причина за неговата прокуда. Но тези отрицателни качества се състояли в това, че той изключително много мразел турците и винаги се бунтувал срещу тях.

В Панагюрище се преселили Петър Близнашки, Никола Близнашки, Ганчо Раков, Дойчо Раков, Лулчо Раков, Ланко Раков, Делчо Шишков, всички раковчани от рода Перфанови и други.

В Петрѝч се е преселил Петър Раков, от чийто род има хора, които са взели дейно участие в Априлското средногорско въстание.

В Казичане са се преселили Илия Белев Логинов, Зайко Дурински и други.

Има и много раковчани, които по най-различни съображения са забягнали във Влашко (Румъния). Там много от тях са намерили и своята смърт.

След освобождението на България през 1878 година също е имало раковчани, които са се изселвали от селото, но това ставало не по принуждаване от турците, а заради надежда за по-добър живот. Такива изселници има в Александрово (Казанлъшко), където са отишли Велчо Ушкулов, Иван Ганчов, Стоян Рашков, Спас Груюв, Стоян Ганчов, Ганчо Ганчов, Рашко Нейкин, Петър Драгански, Павел Табашки, Цанко Минков, Тото Чобев и др.

В с. Николаево (Казанлъшко) се е преселил Стоян Рашков, а в с. Бельово – Никола Джоров; в гр. Станимака – Стойно Барбутски; в Радомирци (Лукувитско) – Михаил Йовков, Вельо Йовков, Тоше Пушев, Петър Пушев, Петко Гръмодолски, Илия Гръмодолски, Павел Ачов, Георги Чавдарски, Гене Малчов и други.

Във Врачеш (Ботевградско) се е изселил Илчо Иковски.

В с. Каракъшла (Добричко), групово са се преселили Тасо Барбутски, Иван Илийкьов, Атанас Чобев, Спас Груюв (овчаря) и други.

В с. Връбляне (Нови пазар) се е заселил Георги Логинов.

В с. Селаново (Оряховско) са отишли Петър Грънчов, Андрей Мутафчийски, Петър Велков, Иван Грънчов и други.

В Бяла Слатина се е преселил Мико Митров, а в Карнобат Андрей Рашков.

Много раковчани има преселени и в с. Белица (Ихтиманско): Нино Яхлев, Димитър Нисторов, Алекси Иванов, Захари Ненов и др.; в Челопеч (Пирдопско) – Деле Чавдарски, Милош Апостолов.

В Радославово пък се е преселил един от раковишките заточеници от остров Родос – Иван Рашков.

В с. Кърлиево се е преселил Петко Рашков, а в Смолско – Георги Малчов.

След освобождението в Панагюрище са се преселили и Нено Тараличков, Иван Ненов, Стоил Узунски, Серги Ненов, Петър Тосунски и други.

В съседното село Гюреджия (днешното Огняново) са отишли други двама от заточениците ни на о. Родос – Кола Вельов и Илчо Казъмски. Също така там са се преместили и Петко Механджийски, Гене поп Иванов, Нино Недин, Ангел Добрев, Иван Кръстьов, Никола Чавдарски, Владимир Уфачков, Филип Уфачков, Добри Шиндарски, Сидо Пудев, Харалампи, Симов Ружин, Димитър Николов и други.

В Богданлия пък са се преселили Димитър Кишпарски, Георги Лумбев, Найден Кишпарски и други.

В с. Сегарлиево (днешно Априлово) е отишъл да живее Стефан Митров Груюв; в Чеканчево – Григор Недков; в Горна малина – Петър Недков; в Макоцево – Алекси Пекев, Иван Пекев, Стоян Раков; в с. Белопопци – Стойно Генев, Стамен Гръмодолски, Милка Симеонова, Станоя Налбантина, Георги Тинтов, Гене Търнин, Стойно Ранджов, Трайко Боцев, Мита Минов, Гене Гръмодолски, Тасо Драгански, Гене Близнашки, Стоян Гащерски и други.

В с. Байлово са отишли Спас Кьосев, Лука Кукарандов и Спас Паров.

В Гайтанево ва се преселили също някои раковчани, а те са: Марин Ранджов, Захари Близнашки, Петко Драгански, Иван Нонкин и други.

Раковчани има и в Кривина – Захари Ранджов, Георги Орхански, Ланго и Димитър Спасови.

Най-голяма е обаче групата, която се е заселила да живее в столицата София. Броят на раковчани, които живеят там е толкова голям, че отдавна не може да бъде изброен и описан. През турско време в София са живели много малко наши съселяни, както и в първите 20-30 години след освобождението. Там по това време са живели и работили не повече от 5-10 човека. По това време вниманието на раковчани е било съсредоточено в церене на раните, причинени от турците през време на Средногорското въстание. В последните три-четири десетилетия обаче, много от жителите на Раковица са загърбили селския живот и са се насочили към пълната с прелести София. Да но там те намериха само трохи, но те не бяха претенциозни и придирчиви и бързо се пригодиха към градския живот. Със своите качества на трудолюбие и пестеливост, повечето от тях пребивават там доста сносно. Много от тях са станали собственици и си имат кой по-големи, кой по-малки къщи. Те вече са станали толкова много, че ако тръгна да ги изброявам, със сигурност ще пропусна много от тях.

В София обаче има и много раковчани, които са без собствени къщи, които работят там и живеят под наем у роднини и приятели. В последно време, числото на тези градски раковчани надвишава това на тези, които са останали да живеят в Раковица. Тази миграция от село към града е неизбежна, защото там хората си намират работа и препитание, но въпреки всичко населението на селото винаги е вървяло напред, с което ние много се гордеем.

Тези, които решават да отидат в София, са пръснати из целия град и без никакви връзки и подкрепа успяват да си намерят работа и да живеят добре там. Защото тези хора, напуснали родното си огнище, са закърмени с чистия въздух на хайдушкия раковишки балкан. Повечето от тях пазят спомена на изживяното, на тежката раковишка съдба и винаги ще се гордеят със своето село и със своите предци.

Тези раковишки софиянци намериха спойката, която ги обединява в София и тази спойка се нарича „Културно-просветно дружество Калиновец”. То е основано от група видни раковчани и има за цел сплотяването, опознаването, просвещаването и култивирането на софиянците-раковчани. Хората от това дружество са имали за цел да помагат на своите съселяни и да им насаждат онези познания и добродетели, които са нужни за благото на тях и на обществото. Но най-важната цел била, това дружество да служи за връзка между тях и родното им място – изстрадалата Голема Раковица. Това дружество се основава през 1931 година и просъществува вече 20 години. През първите години на неговото съществуване, макар още в организационен период, се организираха различни мероприятия и вечеринки, на които могат да завиждат представителите на много други села. Тези мероприятия показаха колко много раковчани жадуват за опознаване, единение, за култура и просвета, за общото благо на родното им място. Всеки един, който пожелае, може да прояви инициатива за постигане на общата цел. Но за да стане това факт, трябва всеки раковчанин, независимо къде се намира, да се грижи, да помага и поддържа според възможностите си всеки нуждаещ се негов съселянин. Само по този начин ще се постигне благородната цел, която сме си поставили и не трябва да позволяваме тя да угасва.

Първоначално, управителното тяло на това дружество се е състояло от следните лица: Петко Велчев[2], Трайко Кръстев, Александър Раджев, Йордан Петров, Яким Латинов, Теофил Радев, Георги Пандурски. Председател на управителния съвет е бил Петко Велчев.

Контролната комисия на дружеството е бил в състав: Петър Нисторов, Марин Паров, Цветко Шиндарски, като председател им е бил първият.

Тези лица, заедно с всички членове, са заработили с прекален идеализъм и резултатите не закъснели да се явят.

Ще забележа обаче и една тъжна проява в неговия сегашен живот. Тя се състои в това, че сегашните раковчани, които следва да бъдат в редовете на дружеството, стоят вън от него и мотивират отсъствието си с неоснователни причини.

---

[1] По времето, когато е писана тази история, Барбутската воденица още е съществувала и е приличала на клекнал старец, но вече е била в ръцете на съвсем други хора.

[2] Авторът на тази история

Част 3 ОБЩА ИСТОРИЯ НА СЕЛО ГОЛЕМА РАКОВИЦА - ЗАСЕЛВАНЕТО НА СЕЛОТО

 

ЗАСЕЛВАНЕТО НА СЕЛОТО

Кога е основано селото и кои са били първите заселници не се знае, защото това се губи някъде далеч в миналото. Има едно старо предание, което се знае от много малко хора, че първоначално селото е било заселено по склоновете на Спасова могила, над язмъка, където се кръстосват Белопопският и Гайтаневският път, по Челебиовец и по Съдината. Там сега има само ниви и по нищо не личи, че някога е имало къщи. Много често орачите, които са работили на тези ниви, са се натъквали на зидове и зидани кладенци. Имало е и още две махали, част от селото. Едната е била в местността Илиево бърдо, до Коев дол, където са Лумбевите и Дойчовите ниви. Другата е там, където започва дерето Трънливец, до Гайтаневския път, между стубицата и чучура. По-късно във времето селото е преместено на сегашното си място. И сега има род Търнинци, които водят началото си от това ново поселване, защото хора от този род първи слезли в реката и разтърсили трънаците. И сега повечето от тях живеят около големия камък Баликовец, стърчащ като огромен паметник в селото. Други пък разправят, че името им идва от техният родоначалник, който се бил преселил от трънско и това май е по-вероятно.

Селото ни е много старо, даже има вероятност то да съществува още от времето на славяните. Те са имали обичай да се заселват на колиби (махали). Във всеки случай заселването на сегашното местоположение на селото става през турско време, скоро след заробването на България.

Родословието на раковчани също е потънало в тъма и не се знае кой род от кога започва своето съществуване. Също не се знае и от къде са дошли повечето от родовете – основатели на селото. До скоро възрастни хора разказваха, че селото е основано от седем основни корена (родове), които постепенно са се разклонявали и днес са станали няколко десетки. Повечето от тях носят името си от прякорите на техните родоначалници. Някои от тях са: Алексовци, Ачовци, Абрашовци, Барбутци, Близнашки, Ботинци, Божилци, Бояджийски, Видоловци, Вельовци, Върбански, Гащаровци, Гицинци, Ганевци, Грънчовци, Груювци, Геровци, Гръмодолци, Дойчовци, Драгановци, Добревци, Дуринци, Дончовци, Златанци, Златинци, Йоневци, Игнатовци, Кьосевци, Казъмци, Кацари, Клепушинци, Кишпарци, Крачовци, Козаровци, Лумбовци, Лажовци, Матевци, Малчовци, Минковци, Менджиовци, Нейкинци, Навущовци, Нешовци, Пудевци, Пенчовци, Пушевци, Павловци, Попадиовци, Пиперковци, Постоловци, Пършовци, Пънчарци, Петричански, Ружинци, Рановци, Радевци, Ранджовци, Рашковци, Сабовци, Табаковци, Тинтовци, Тосуни, Ушкуловци, Учкуни, Уфачковци, Узуновци, Хаджиовци, Цолевци, Чавдарци, Чучуковци, Шишковци, Шиндарци, Шайновци, Юпевци, Яхлевци, Ячковци и други.

Някои от тези родове са вече изчезнали, а други са се изселили от селото.

Имената на хората в селото са от общо приетите и използвани български имена, като по рядко се използват следните: Гервас, Герчо, Гато, Гечо, Балатиони, Дойдо, Демис, Давитко, Доротей, Иларион, Имко, Койно, Кито, Лимон, Трендафил, Логин, Нако, Паун, Свилен, Хино, Ставри, Цоно, Ячко и други.  От женските имена по-малко се използват: Божура, Грозда, Злата, Койна, Лефтера, Карамфила, Зографина, Трендафилка, Ташенка, Цола и други.

В Раковица хората за по галено използват следните умалителни имена: от Стоян на Тото, от Никола – Коце или Кола, от Александър – Сашо или Сандо, от Андрей – Деко, от Тодор – Тоше, Петър – Пешо, Георги – Гого, Захари – Зако, Найден – Начко или Нако и т.н.

Женските имена се умаляват така: Стоянка – Цоца, Мария – Мица, Парашкева – Паца, Иванка – Ваца, Добра – Доца и т.н.

Тези умалени имена понякога са ставали и кръстни на наследниците. Както навсякъде, така и в Раковица има обичай кръстните имена да се заменят с прякори. Такива прякори се срещат много често в нашето село. Те повечето са хумористични и са от рода на: Пашата, Княза, Министъра, Краля, Кемала, Арнаутина, Пристава, Черкезина, Костурата, Клепара, Заека, Вълчето, Мечето, Лисицата, Мекицата, Пишмана, Мачарока, Мазника, Шилето, Казака, Комитата, Наследника, Крачо, Петела, Бързака, Чомпала, Гаджо, Чалъма, Шуте, Пижо, Шопа, Чипе и много други подобни.

Тези прякори са по използвани и хората които ги носят са известни в селото именно по този начин. Случва се даже, понякога, някой другоселец да дойде и да потърси някой раковчанин с истинското му име, но никой да не се сети. Ако обаче се каже прякора – то тогава всички се сещат за кого става въпрос.

Много често жените носят прякорите на своите мъже, като: Чалъмката от Чалъма, Чипевица от Чипе, Министърката от Министъра, Арнаутката от Арнаутина и други подобни трансформации на имената.

На наследниците пък се слага по едно малкия отпред пред Прякора и се получава нещо като: Малкото Мече, малкия Чалъм, малкия Мазник и т.н.

ЗАЕДНОСТ

 

ЗАЕДНОСТ

С МЛАДОСТТА НАПРЕД

БОГОЯВЛЕНИЕ 2024

Възраждайки, в електронен вариант, местното подобие на вестник – „Раковишки глас”, не намерих по-подходяща тема за начало, от отразяването на първото хвърляне на кръста в реката, ваденето му и организираното веселие след това.

На 57 гоини съм, но нито аз, нито по-възрастни от мен, които питах, не си спомняме да се е изпълнявал този обичай в селото.

Дали повлияни от общата еуфория в цялата страна, да се извършва този ритуал, дали желанието на младите да подновят траициите, Кмета, читалищното настоятелство и отец Цветан Велинов, приеха присърце идеята на Ярослав Камбуров и организираха един запаметяващ се празник в селото.

Подготовката, бе организирана от кмета Захари Григоров и от председателя на читалището Антоанета Георгиева, като им помагаха много местни жители, които разчистваха мястото, където ще се хвърля кръста, багер изкопа вира, а други хора осигуриха дърва за огъня и скарата. Няколко жени приготвиха различни вкусотии за празника, като погачи, питки, сладкиши и салати, за да има от всичко на трапезите. Всички бяха задружни, загърбили различия и симпатии, защото го правеха за Голема Раковица и  нейното добруване.

Приготовленията приключиха и дойде време за ритуала и веселието. 

В 13,30 часа, група от петнайсетина юнаци, нахлупили калпаци и облекли блузи  с народни шевици, развявайки трибагреници и водени от тъпанджия, се отправиха към вира, където щеше да се хвърли кръста. Младежите бяха ентусиазирани и горди от случващото се.

По време на техния поход, те бяха аплодирани от събралото се множество.

Стигнали до мястото на церемонията, младежите, заедно с останалите присъстващи, изслушаха литургията за празника, прочетена от отец Цветан Велинов, 

след която отчето хвърли кръста (направен специално за случая от Иван Захариев) и юнаците скочиха да го вадят. Най-бърз се оказа Ярослав Камбуров, който вдигайки кръста над главата си, получи благословия от отчето и аплодисменти от хората, след което поведе хорото в реката, под съпровод на тъпана на Николай Игнатов.

След края на тази част от церемонията, момчетата отидоха да се преоблекат и подсушат, а на площада започна народното веселие, с кръшни хора, топла скара, с питиета и мезета, с много други благини...

Празникът продължи дълго и ще се запомни, защото бе първи подобен, организиран задружно и направен за здравето и доброто настроение на раковчани.

Кръстих статията “Заедност”, защото приемайки желанието на младите, възрастните си подадоха ръка и доказаха, че заедно можем повече.

Следва списък на юнаците, организаторите и помощниците, като искрено се извинявам, ако някой съм пропуснал, но написах тези редове по разкази на очевидци, гледайки снимки и видеа във фейсбук.

Юнаците взели участие в похода: Петър Алексов, Ярослав Камбуров, Йордан Андреев, Николай Радков, Георги Вълчев, Добромир Борисов, Андрей Добрев, Евгени Кръстев, Калоян Савов, Валентин Филипов, Петър Филипов, Кристиян Малчов, Петко Петков и тъпанджията Николай Игнатов.

За кръста се хвърлиха: Ярослав Камбуров-който хвана кръста, Добромир Борисов, Валентин Филипов, Петър Филипов, Николай Радков, Георги Вълчев, Кристиян Малчов, Йордан Андреев.

Същите без Петър и Вальо Филипови се хванаха и на ледено хоро в реката.

Организатори: Ярослав Камбуров, Захари Григоров, читалище "Просвета-1908".

Община Елин Пелин подпомогна събитието с тениски и знамена.

За народното веселие съдействаха: Читалище Просвета-1908,Захари и Даниела Григорови, Антоанета Георгиева-Димитрова, Веселка Иванова, Ива Николова, Цеца Бонгарова, Пламен Димитров, Светослав, Анита и Йордан Андрееви, Андрей Добрев, Мария Ганчовска, Георги Димитров.

И накрая, но не на последно място отец Цветан Велинов и църковното настоятелство.

БЛАГОАРЯ ВИ ХОРА, ЧЕ ЗАДНО РАБОТИТЕ ЗА ГОЛЕМА РАКОВИЦА!

Шкафчо Раковчански

14.01.2024 г.