Зная една малка местност до река Треска /Вакарелската река/, която я
заобикаля, от три страни е съществувало калеградище, зиданите основи на което
стоят и до днес. То е кацнало на самото чело на рътлината, на тераса, на която
е имало няколко постройки. Вътрешността му е имала около 150 метра дължина и
70-80 метра ширина. Пред него, около входа, откъм достъпната му страна, са
зинали три дълговати и дълбоки ями /землени външни укрепления/, като
препятствия една след труга за изолиране на крепостта. По-нататък има друго
препятствие, друг по дълъг, но по-плитък окоп, който служел като първа и
по-далечна преграда. Извън крепостта, но близо до нея, имало две малки
изкуствени могилки, които сигурно са били наблюдателници. От външната страна на
най-вътрешният окоп, личат много тераски, по които е имало огради. Значи, за да
се влезе в крепостта, трябва да се мине през четири митарства. Тези ями сега са
обрасли с дъбова гора, която не позволява да се видят свободно всички окопи,
особено по-далечните. От долната страна на калето, край пътеката която води към
реката, има малка тераска, където навярно е имало сграда, служеща за караулно
помещение. Малко по-надолу има малка заоблена могилка, също обрасла с дървета.
През долът, ниско в склона на Доброслав рът, на трудно достъпно място близо до
калето има голяма тераса, на която също е имало сграда служеща за охрана. След
това на юг, точно срещу калето, през реката, на същата височина, в малко достъпната
местност от дясната сткрана на Радин дол, има също две големички тераси, където
също е имало сгради. От дясната страна на същия дол, точно срещу калето през
реката е местността Охлювица, по която сега минава единственият път от няколко
вакарелски махали за София, тук също личи че е имало сгради. По-надоло в
местността „Стражата” е минавал напречен път, поемал Главнярова усойна и излиза
при първата могила, където е входа на калето и продължава за Панагюрище. Сега
обаче железницата им е разместила този път. В момента той се използва само от
коняри и пешеходци. Това кале е много старо. Сигурно е от римско или от
тракийско време и е било от някогашните непристъпни крепости, където са се
криели и запазвали от неприятелски нападения тогавашните началници или група
народ от лоши нашествия. Когато е било строено това кале, народ се е бил
наредил от реката до калето и са подавали от ръка на ръка камъните, които са
събирали от реката и от люляковата могила. И така е било, докато е изградено
цялото кале. От запад е имало тухлени стъпала, но сега те са заличени.
Легендата разказва още, че от калето до реката е имало подземен тунел, по който
хората са ходели за вода. Веднъж една жена от калето отишла за вода със своето
кученце или прасенце и стигнала до реката. Наляла си вода и се върнала, като
поставила камъка пригоден за затваряне, като забравила животинчето си отвън. Върнала
се в калето, а животното останало отвън, като квичало около камъка. Забелязали
го от страната на неприятеля, вдигнали камъка, открили канала и по него
стигнали до калето, превзели го и го разрушили. Това градище, цялата му
обстановка: основи, входове, кули и пр., както и изкуствените могили около
него, както и близката местност Страната, където е кръстопът, показват, че
някога е имало там селище и Раковица и земите ѝ са били фактор още в древни
времена. По тези места и най-вече в района на калето, много лица се интересуват
от заровени или затрупани богатства и постоянно ровят. Намирали са железни и
глинени предмети, керемиди, тухли с надписи, съдове и инструменти, но нищо не е
запазено от тях. Много такива керемиди и парчета от глинени съдове и сега се
виждат там. Керемидите са по-дебели от сегашните, но по-фино изработени, може
би защото тогава хората са били „по-прости”.
Георги Търнин бил изровил един мангал и едно пръстено гърне, както и един
сърп заровен в тухлите, но ги почупил още там.
Грижата на училището и общината към такива стари находки би трябвало да
бъдат по-големи, защото между тях може да има и много ценни за историята
предмети. Впрочем в малкият училищен двор и музей има прибрани някои от
находките. Този музей, в който има повече препарирани птици и животни, е уреден
от прогимназиалният учител Петко Иванов. Когато се проучи тоз музей - селище, канал
и пр., както и няколкото манастирища в района, тогава може би ще се изясни и
заселването на Раковица.
През землището на Раковица е минавал друм, който е идвал от София, минавал
през Бусманци, Казичане, Орманлия, Доганово, между Гайтанево и Раковица и през
Спасова могила и Чемерниково било, продължавал през черкезкото село Бялата су
/то е вече изселено/ и през най-ниският проход по течението на река Калугерица
влиза в Смолешкия дервент, слиза в Злагишкото поле и продължавал. Той се
наричал Троянският друм. Часта между Спасова могила и Чемерник и сега се нарича
„друма”. До сега се намират каменни настилки от този друм в Бусманци, Смолешкия
дервент и др.
Из землището на Раковица има доста малки, обли изкуствени могили, които,
както казва преданието, са от римско и тракийско време. Те са служели за
гробници, пътеводни знаци и др. Подобни цели. Две такива има на входа на
Градището, други четири са на Доброславски рът, точно срещу Градището, през
дола; такава е и Раева могила; две има на Пенето; четири са на Остра могила, от
тях една е на самият и връх; три са на Копана могила; една на Смилова могила;
три има на крайния рът и сега са наречени Три чукари; една има на Шишковата
мера; една на Казновец; една на Колунска локва; една на Шереметов валог; една
на Вълчова чукара; една на Сурупа; една на Руда чукара и още други. Много малко
от тези могили в днешно време да не са спохождани и разкопавани от иманяри.
Такива могили, както и други подобни с диаметър 60-250 метра имало в цяла
България, но в Софийско, от големите наречени селища нямало. Според археолози,
тези, които са изградени в Софийско, са използвани за гробници и са строени
най-вече от траките и славяните.
В северната страна на м. Китката, там където започва Черногоров дол,
съществува една вдлъбната местност с дължина и ширина от по 150 метра, която,
както казва преданието, на времето е била доста дълбоко езерце. Ето какво гласи
легендата за пресъхването на това езерце:
„Някога, в много отдавнашно време, това място било пълно с бистра, студена
горска вода, която се оттичала по съседните горски долища. В това езерце живял
воден бик без козина, който понякога излизал и на сухо. Когато там дохождали
селските говеда за водопой, водния бик излизал и се борел със селският бик,
като винаги го преборвал, намушквал го с рогата и той умирал. Понякога се качвал
и по кравите, които след това отелвали голи /без косми/ телета. Понеже селяните
не искали голи телета, те решили да се отърват от този бик, но не смеели сами
нищо да предприемат за неговото премахване. Те се боели да не ги нападне
някаква напаст и затова сторили следното:
Изработили и поставили остри железа на рогата на селският бик и накарали
говедаря нарочно да закара говедата при езерцето. Когато двата бика се срещнали
и се сборили, селският бик пронизал с острите железа своя противник и той паднал
мъртъв в езерото. Изобилна черна кръв обагрила водата и след кратко време
езерото пресъхнало. От тогава, та и до днес то е безводно, но коритото му си
личи. По този начин селяните се отървали от водния обитател, но и съжалявали за
него, защото той държал водата и заедно с неговата смърт, се оттеглила и
водата, която била много ценна в това безводно място. По онова време езерото
било заобиколено с голяма гъста гора и пригодно за самодиви в бяла премяна и
разпилени коси.”
По-късно водата се появила в извора на Студени дол и на Ценковото кладенче
в лесковата гора на усойната в р. Равна, където и до сега извират водите.
Старите гробища, които са били около сегашната черква, са също много
отдавнашни – сигурно от времето, когато е било заселено селото. Сега те са
преместени и се намират край селото, на местността Венеца. Това е много
красиво, високо място. И двете места са били главни позиции на раковишките
бунтари през Априлското въстание. От там те са стреляли против настъпващите
турски войски и башибозук.
В училищният музей се намира един околчест печат с надпис: „Печат черковни
с. Раковица 1858 година”, в средата на който е изграфирън ликът на Св. Николай
с жезъл в ръка. Той е намерен в м. Спасова могила и е правен една година след
построяването на черквата.
