Вълшебните думички
Когато научих думичката „моля”, в главата ми вече щъкаха други много по-важни думички.
Може би в „моля” имаше нещо дребнобуржоазно и негероично, което не се връзваше с думите и делата на любимите ни герои, които ни бяха сочени за пример.
Не вървеше един Опълченец от Шипка да извика: „Моля, грабвайте телата!”
Още по-малко героят от „Балада за комуниста”, който е „не човек, а желязо” да си говори на „моля” с агента – фашист.
Или лирическият герой на Христо Радевски да заяви: „Моля, аз не заслужавам част такава//дори на храчките честта.
За сведение на по-младите – става дума за храчките, с които може да ни удостои Партията.
Всъщност веднага след „мама” научавахме вълшебната думичка „Партия”.
Отначало не можехме да си представим предмета, който се крие зад нея, но постепенно – след много стихове, разкази и уроци, разбирахме, че има и неща, които са необясними, но са вълшебни.
Изглежда на учителките ни беше разпоредено да обясняват всички явления в миналия, сегашния и бъдещия живот с героичните дела на Българската комунистическа партия.
Даже когато другарката в четвърти клас искаше да ни обясни неуспеха на Априлското въстание, тя написа на черната дъска:
„Извод: Априлското въстание не победи, защото тогава още нямаше БКП, която да поведе народа!”
Една от следващите вълшебни думички, която научих, беше „петилетка”. Това нещо вече знаех как изглежда – като цифрата 5, която беше направена от няколко винкелни железа, свързани с болтове. А един мускулест работник, въоръжен с огромен гаечен ключ се опитваше да развърти горната чертичка и да я завие обратно. Така петицата ставаше на тройка.
Преразказвам ви сюжета на три плаката от 50-те години, обединение в нещо като комикс. Те илюстрираха почина на Партията петилетката да бъде изпълнена за три години.
„Почините” бяха нещо по-сложно от вълшебна думичка, те звучаха като заклинания. Като „Сезам, отвори се” или като „Абракадабра”
Отначало имаше недостиг на почини и както много други нужни неща си ги внасяхме от братската Съветска страна.
Имаше „Почин на Стаханов” и тези, които работеха по него, се наричаха стахановци.
Имаше и „Почин на Мамай” – пак по името на някакъв съветски герой на труда. Това име обаче звучеше доста по-несериозно от името на Стаханов и някои злонамерени шегобийци си позволиха да измислят следното стихотворение:
Да живее Първи май!
Сваляй гащи и пикай –
По почина на Мамай!
Впрочем с „Да живей” започваха една огромна част от вълшебните изречения: Да живее БКП! Да живее КПСС! Да живее Политбюро на ЦК начело с другаря Тодор Живков! Да живее българо-съветската дружба!
И т.н. и т.н.
Не си спомням само да е имало „Да живей България!”. Вероятно е имало страх този лозунг да прозвучи като призив за отцепването на страната ни от световната социалистическа система.
Впрочем „системата” първо се наричаше „социалистически лагер”, но по някое време някой се сети, че този израз понамирисва на „концентрационен лагер” и беше подменен.
Нашата комсомолска организация имаше приятелски отношения с организацията на „Марица изток”. Един ден отидохме на „обмяна на опит” и заварихме в една заседателна зала десетина щатни комсомолци, обвити в толкова гъст цигарен дим, че в първия момент помислихме, че за да ги спасим трябва да извикаме някоя машина – от тези, които разбиват твърдите пластове на откритите рудници.
Направихме течение и след малко видяхме лицата на комсомолците – приличаха на лицата на похитени богаташки деца, които втори месец чакат някой да плати откуп за тях.
С изнемощял глас Първият секретар обясни, че трети ден не са спали. Вече 72 часа пушат и умуват какъв почин да изберат за новата година.
Включихме се и ние и след още десетина часа измислихме нещо от типа „В чест на 30-ата годишнина от Девети септември да изпълним плана за 300 дни!”
Знаехме, че не е блестящо, други организации имаха много по-добри хрумвания. В Смолян, например, някой беше измислил: „В чест на 1300 –ата годишнина на Българската държава да зарибим рибарниците с нови 130 000 рибки!”
Най-голямото щастие беше починът на организацията да мине на по-високо ниво. Например партийната организация на предприятието да поеме почина на комсомолската – да не говорим, ако починът беше харесан от Районната организация на Партията и т.н.
Някъде към 73-а или 74-а Пловдивската окръжна партийна организация пое почин за икономии. Дали това беше прочутия призив „Грам, стотинка, сантиметър” или нещо подобно – не помня.
На пръв поглед този почин нямаше никакъв шанс да се хареса нагоре – в него нямаше нищо героично.
Даже на Окръжната партийна конференция, която официално трябваше да приеме почина, другарят Живков не дойде лично, а прати Тано Цолов – един от престарелите членове на Политбюро.
Колегата от Пловдивския телевизионен център Стойчо Стойчев, лека му пръст, завъртял една ролка в началото конференцията и хукнал към гарата, за да я прати по влака в БНТ – тогава такива бяха комуникациите.
Решил, че достойно си е отработил кореспондентския дълг и отишъл да спи.
Два часа по-късно обаче дошъл моментът и Тано Цолов да си каже заключителното слово.
Домъкнал се до трибуната високият гост и тихо казал, че починът на Пловдивската окръжна организация е толкова добър и навременен, че става НАЦИОНАЛЕН ПОЧИН НА БКП!
В първия момент присъстващите на повярвали на ушите си. После екнали аплодисменти.
Екотът от аплодисментите стигнал и до „Сан Стефано” 29 и началниците от БНТ започнали да търсят филмовата ролка от Пловдив, за да сътворят от нея първата новина в „По света и у нас”.
Намерили я, проявили я и – о, ужас – на нея нямало и помен от заключителната реч на другаря Тано Цолов. Нямало и следа от почина, които през следващата година щял да звучи от сутрин до вечер…
На другия ден Стойчо дойде на работа добре отспал, но още на вратата му казаха да си търси друга работа.
Така един почин обърна един човешки живот. Стойчо и не живя много след това.
Този случай ме научи да не подценявам почините и въобще повелите на Партията.
Някога мога да оглупея толкова, че да си забравя името, но завинаги ще помня „Българско значи висококачествено”. Или „Всичко за човека, всичко за благото на човека”.
Имаше обаче и гадове /думата „гад” беше много обичана от правоверните комунисти/, които тайно се подиграваха на вълшебните думи и изречения.
Те си измисляха уж видени някъде лозунги, които имаха двусмислено звучене.
Например:
Да приберем хляба на народа!/:заглавие на уводна статия/
30 години социалистически цирк! /лозунг, издигнат от колектива на цирка/
Всяко паве – за БеКаПе! /призив на строителите – каменоделци/
Да озъбим българския народ! /призив на стоматолозите/
Като легенда се разказваше, как в едни по-минали години на първа страница на „Работническо дело” някой нещастник –словослагател набрал вместо „Слава за Сталин” – „СлИва за Сталин”.
Всъщност желанието да се увеличи производителността на труда, което се криеше зад всички тези почини и повели, можеше да се постигне и с други средства – с по-добра организация на труда и с по-справедливо заплащане, примерно.
Партията обаче залагаше на „моралните стимули”.
На тях залагаше и огромната армия агитатори и пропагандатори в партийния апарат, които трябваше да си оправдае заплатите.
Още за моралните стимули – по-нататък.
Няма коментари:
Публикуване на коментар