Раковица се води от Пирдопско и Панагюрско и рязко се различава от жителите
на софийското поле, наречени шопи. Жителите на нашето село са горяни и
чернодрешковци, като повечето са стройни, пъргави и трудолюбиви. При това те са
будни и изпълнени със здрав национален дух.
Говора на раковчани е близък до книжовния говор на българина,
като има съвсем малки изключения в ударенията и някои малки провинциализми,
като например: ударението пада на първите срички – вòда, млèко, мàсло и пр.
Така също в думи, при които в средата им има Ъ се произнася А, така
думи като къща се превръща в каща,
гълъб – галаб, гъска – гаска и пр.
В думи пък, които започват с буквата х,
х-то не се произнася и думите вместо хоро, стават оро, халка – алка,
хлеб – леб, храна – рана, хубав – убав и пр. .
Има и някои провинциални думи, като например на Димитър се казва Митър,
отваждам вместо отивам, сички вместо всички, яла вместо ела, дека вместо къде,
бабрим или оротим вместо приказвам, утвърдителното да се променя тук на ба.
Училището и казармата постепенно променят този диалект и тези
провинциализми.
Говорът и произношението са сходни с тези на околните села, но все ще се
намери по нещо с което да се различават. В гр. Пирдоп например казват чекаф,
видоф, вместо чаках и видях. В съседното с. Вакарел казват на вълк – вук, на
вълна – вуна, като именят Ъ на У. но това си е тяхна работа, техен
провинциализъм.
Говорът и обръщенията в семейството се подчиняват на следните правила:
когато един момък се ожени, то неговата булка е длъжна да казва на баща му
„тате” или „свекъре”, на майка му – „майко” или „свекърво”. Ако момъка има
братя, на по-големите тя трябва да казва „бае” или „байчо”, а на по-малките
„браче” и в двата случея те и се падат девери. На по-големите сестри тя трябва
да казва „како” или „калинке”, а на по-малките – „малинке”. По-късно, когато се
родят деца, то те наричат брата на баща си – „чичо”, а жена му „стринка”. На
сестрите му, пък казват „леля”, а на мъжете им „вуйчо”. Същите деца казват на
братята на майка им „вуйчо” или „уйкьо”, а на жените им – „вуйна” или „уйна”.
От своя страна момъка нарича родителите на жена си „баба” и „дядо”. Братята и
сестрите на жена му пък му се падат „шуреи” и „балдъзи”, а техните половинки –
„шуранайки” и „баджанаци”. Близките на момъка наричат булката – „снахо”, а
нейните близки наричат мъжа и –„зетко”. Родителите на момъка и невестата вече
си казват помежду си „свате” или „свао”.
Носията. В селото ни, от както се помни, може да псе раздели на
три периода:
1.
Носии до
Освобождението;
2.
Носии след
Освобождението до Европейската война;
3.
Носии след тази
война.
Мъжката носия до Освобождението се е състояла от потури/гащи/ без дъно
отдоло, обшити по ръбовете и джобовете с черни върви, вместо гайтани, които се
връзвали с ремък. Доле крачолите се закопчавали с един, два или три чифта
телени копчета. Някои по-бедни ги връзвали с връвчица. Към носията имало и аба
и горно елече, клинати, без джобове; долно елече без преклапяне и с пазварник/дълбок
джоб, който се закопчава с няколко телени копчета/, долния му край се пъха под
ючкура и чеширите от черна естествена вълна и обточени с черни върви от един
или два ката. Освен това мъжете са носили и бели калцуни, обшити с черни или
сини върви и редки телени копчета. Те са носени повече от възрастните мъже.
Обути са били с цървули от свинска или говежда кожа, но е имало и такива от
конска кожа. По празниците някои носели панагюрски постали /обуща/; навуща,
озъбчени с бели или черни дебели конци, обвити с черни козняви върви /някои
слагали тесни ремички, но това правели предимно по-възрастните. Ремъчките се
закопчавали с малки телени кукички/. Върви, навити по средата на навоите, по
голям табор, и над него отпред завити на кръстоски по комитски/. 15-16 годишните
деца употребявали бели кълчищни върви, вместо козляви и без табор.
Носели гугли-калпаци, като тези на старите били по-рунтави. Те се
изработвали от агнешка кожа и имали обла форма. Някои пък носели бели фесчета.
Ризите им били памучни, с дълги ръкави и се закопчавали горе на врата с
телени копчета. Някои са били връзвани с петелки – изплетен конец от няколко
конци, вместо копчета.
Не са носели долни гащи.
Чорапите им били от бяла вълна, носени повече от младите и от някои стари.
Косите им били стригани, а някои бръснати, но на върха на главата оставяли
чомбаси, наречени перчеми. Имало някои по-млади, които оставяли дълги коси
(комитски), а капите им били килнати на една страна.
Поясите им били бели или алени, домашно тъкани, с ресни по краищата и са
обикаляли няколко пъти тялото и то над учкура на потурите.
Възрастните, особено пастирите, са носели силяфи върху поясите си и там
били забучени пищови, ножове, дървени лъжици /особено овчарите/.
Старите са ходели с дълги, бели библейски бради и младите са се отнасяли с
голяма почит и уважение към тях.
Зимно време възрастните са носели дълги бърчени кожуси от овча или козя
кожа, а по-младите с къси подобни. Някои от по-богатите са носили кюркове.
Имало е младежи, които са имали обици на едното ухо.
Когато някой момък се е годявал, той е носил ръчници – ушити кърпи, дадени
му от невястата, забодени от дясната страна на пояса.
Младоженеца е носил цветя, забодени под гуглата, отпред пред лицето. Който
нямал баща и майка не можел да бръсне чумбаса на сватбата си.
В по старо време възрастните са
носели късачета от бяла вълна с къси ръкави, обшити със сини върви и са били
подобни на шопските сини ментета.
Женската носия е била от един сукман, черна вълнена с малко байраци, не
широк обточен черни и цветни върви, от долу и покрай гърдите с по няколко
чифта. Отдолу на сукмана, под вървите обточен със сърма отзад, виели две
ръкавици, зашити на сукмана на раменете и спуснати надолу под колана.
Долният им край изшит, бродиран с цветни конци и околчески жълти и бели
пулчета.
Горната зимна дреха на жените била клината аба или салтамарка.
По-възрастните са носели дълги бърчени кожуси, обшити с цветни конци.
При по-топло време са ходели с долно клинато елече или елече от аладжа,
наречено гиджалък, с отвор около гърдите.
Ризите им били калчишни дълги, а някои били мешани – кълчишни и вълна с
памучни ръкави и поли. Краищата, както на полите, така и на ръкавите, били с
белушки с цветни конци, а други само поръбени, които се виждали 10-15 см. под
сукмана.
Жените ходели с чорапи и калци от бяла вълна, на средата цветно оплетени, а
някои били с чисто бели памучни чорапи. Чорапите се връзвали с връв под
коленете.
Имали са цветно изтъкани пояси, а краищата за по-модерно се обшивали от
специален майстор с цветни кожички. Тези пояси били изпъстрени с пулчета по
средата. Краищата им се закопчавали с малки или големи чопрази, които били
пиринчени или сребърни, в зависимост от имотното състояние.
Някои имали дрешки с къси ръкави, като вакарелските купешки, цветни,
наречени свраки. Запрешки /престилки/ не са носили.
Обували са се в цървули, местно направени от свинска или говежда кожа. По
празниците са носили плитки постале /обувки/, с ниски токове, панагюрски.
На главите са били с кърпи, като старите са носели бели, а младите цветни,
вързани отзад на главата и краищата им се спускали по гърба. Срамно и грозно
било жена да ходи гологлава.
На ушите си имали разнообразни цветни менгуши /обици/, едни с мъниста, а
други със сребърни монети, а трети със златни махмудии. На шията си носили
разнообразни гердани /огърлици/, изработени от разноцветни мъниста и пулчета.
Косите им били ситно изплетени на тънки плитки, наречени „сводки” и после
всички заедно се сплитали на „леса”. Общия плетник на някои е висял отзад на
гърба, като към него е прибавяна чужда коса и е стигал близо до земята. В него
са били вплитани много стари малки и големи сребърни монети. Така изплетен и
украсен плетника се казвал „косатник”. Отпред пред ушите са оставяли пашкули
/неизплетени дълги косми/.
Носили са и „пелешки” /нашити стари пари на връв или конец/ закачени на
светника и увиснали отпред на гърдите до под пояса.
На ръцете са имали „наракавици” от бяла или цветна вълна. Носили са и
пиринчени или сребърни гривни /според състоянието им/. Ръкавите на младите били
възпретнати, особено когато са носили наръкавиците. Невестите при венчавката са
носили на главите си „кошета” от сухи цветя, направени от венци постепенно,
по-малки, във вид на конуси и на върха имали китка. Над „кошето”, над челото,
са носили „прочеле” от стари пари – треперушки и маниста, а пред очите червено
вълнено парче с ресни, вместо кавракбул. Отпред пред бедрата носели червени
пояси, наречени крайки, които били закачени или забодени за пояса и долните им
краища висели близо до полите на сукмана. Някои носили петици от стари пари, по
модата, а други огърлици от мъниста и разни други украшения. От двете страни на
главите си са носили големи и малки китки цветя. Зимно време слагали сухи цветя
или китки от зелен чимшир и в редки случаи вечно зелено цвете „залисче”
втикнато в плитките. Младите носили и по две големи оцветени петльови пера,
забодени в кадика и плитките на тила. Както отзад косатника, така и гърдите на
някои по-богати са били изпъстрени със стари сребърни монети – малки и големи.
Материалите на всички мъжки и женски облекла се приготвяли от жените с
хурки, вретена, разбой, обикновени и чорапени игли и пр. Дори и боята някои са
поставяли сами. Така, че само за ушиване на някои дрехи са давали пари на
майстори - специалисти. Жена, която не можела да приготви дрехи на всички
членове на семейството за виде празник като Коледа, Великден и пр., я таксували
като мързелива и бездарна.
Мъжката носия от
втория период: от освобождението до след
Европейската война, мъжката носия се е състояла от: потури с малко дъно,
подкастрени и с много байраци /бръчки, дипли/, които се разтягали като
хармоника. От всички страни били обточвани с гайтани и са връзвани с гащник
/ремък/. Крачолите отдолу, с много чифта гайтан, се закопчавали с много жълти
телени копчета.
Вместо клината аба, сега джамадан, с ръкави преклепяни, обшити с гайтани.
Долно елече джамадан, без ръкави, също така обточено и приклепяно. И трите били
от черна естествена вълна, а някои от джамаданите от карнобатска вълна, по
подражание на носиите в Панагюрско, Копривщенско и Пирдопско. Обували са се
според деня – с цървули, а на празници с кондори /половинки обувки с високи
токове и налчета/.
Калпаците им били от хубава агнешка или ярешка кожа в цилиндрична форма.
Дъното било покрито с черна, зелена, синя или червена чоха, наречени били
„комитски” и били доста прилични.
Ризите им били мешани: кълчищни, вълнени и памучни и са се закопчавали с
телени копчета, както с черни и бели стъклени копчета. Ръкавите им отдолу вече
били бърчени.
Чорапите им били къси вълнени, чели от цветна прежда.
Били средно подстригани.
Поясите им били само цветни, повечето морави, а понякога половината били
алени – половината морави, и били препасани така, че дасе виждат и двата цвята.
Поясът вече закривал ючкура на гащите и то няколко пъти.
Кожуси също носили, но този път късите кожухчета, наречени джамадани, били
обшивани с цветни конци и придавали по-голяма красота. Бръчените кожуси били
заместени с дюс. Някои носили кюркове.
Въобще чувствителна местна разлика, така че ако някой, особено ерген, би се
явил със старата носия, той щял да бъде подиграван и подценяван.
Женската носия през втория период е била: сукман от черна вълна с повече
байраци, много по-широки, с дипли и плисета, приблизително като бърчниците,
обточени долу, по периферията, около гърдите и раменете с по няколко чифта
черен гайтан и някой ред цветен.
Горна дреха бонжур, подобна на неклината аба, с обшивки по периферията, от
черна, синя или червена чоха (кадифе). Някои ходели с прилепнали дрешки от
разноцветно кадифе, които били тясно закопчани.
Ризите били калчищени, смес от вълна и памук, с памучни ръкави и поли.
Имало и такива, които изцяло били памучни.
На полите си имали прикрепени дантели, които се виждали под сукмана.
Дантели имали и около гърдите, както имали и нагръдник.
Чорапите им били от оцветена вълна и памук с много шарки по тях. Те им
стигали до коленете. Жените са носели и калци (шарени чорапи), но без ходила.
Тези калци са носени предимно лятно време и целта е била освен ходилото, нагоре
гол крак да пне се види.
Имали пояс колан и препаска изтъкани от няколко цветни прежди. Коланът се
закопчавал с пиринчени, сребърни или позлатени, големи или малки чопрази.
Престилките им били вълнени – черни вълнени, цветни или шарени от сатен или
кадифе. На долният им край те били избродирани със цветни конци наречени
спанаци.
Обували се както в предишният период, а в празнични дни ходели с цели или с
половинки обуща. На главите са носели цветни кърли наречени пиринки.
По-възрастните ги забраждали, а краищата им се спускали отзад по гърба.
По-младите ги забраждали и на гюл баш, т.е. краищата им минавали отзад през
плитките и ги връзвали на върха главата. Когато жените били в траур,
по.възрастните забраждали кърлите напред, като захващали брадата и устата, а по-младите
пускали краищата им отпред пред брадата.
Ходели са с китки, като в повечето случаи те били затиквани над ушите.
Носели са обеци и менгуши. По-старите слагали пробити сребърни монети, а
младите златни.
На шиите си носели огърлици от цветни мъниста и гердани от махмудии (златни
украшения) и някоя и друга пендара според имотното състояние.
Косите им, освен на леси, били сплитани на една или две плитки, пуснати
отзад върху гърба.
На ръцете си имали пиринчени, сребърни или от цветно стъкло гривни.
Невестите заменили кошетата и парчетата с ресни, като сега носели червени
кавраци (була), които закривали лицата им и те гледали през тях. Те били мятани
на накитената глава и краищата им висели напред, колкото да закриват лицето, а
отзад малко до под пояса. Първите жени, които турили каврак, по заръка на
прогресивните си мъже, отнесли и голям смях.
Мъжката носия
през третия период: премахнати били
потурите, джамаданите, гуглите и били заменени с брич панталони, шубки
подплатени или неподплатени, разноцветни фанели, каскети.
Женската носия: нямало вече сукмани, бунжури, а започнали да обличат
разноцветни бърченици и фанели, със или без ръкави и сега носията започнала да
прилича повече на гражданска.
Носиите разбира се не са се сменявали отведнъж, а са преливали от една в
друга. Това ставало постепенно, така че граница между тях нямало.
Макар че раковчани са чернодрешковци, с потури, както почти всички селяни
от Пирдопско, Панагюрско и пр., носията им вси се различавала по нещо. Затова и
като се види носията на някой от тези села, то веднага можело да се каже от
къде е. Такова нещо един гражданин не може да различи.
ОБИЧАИТЕ НА РАКОВЧАНИ
В Раковица седянки, сватби, беленици, тлаки, песни, хора, празници и пр.
Има много, но те са обширна работа и за да ги опише човек, то той трябва
специално да се занимава с тях. Песни има както стари народни, така и сегашни.
Те биват патриотични, хороводни, хайдушки, горски, сутрешни, дневни, вечерни и
други.
Народните песни се знаят и предават от жени с добра памет и хубав глас.
Главният общ сбор на селяните е сред селото на хорото, което става на
високото място до черквата. При по-важни дни като Великден и Коледа ставаше на
Беглишкото гумно, като на по-широко място. Сега Беглишкото гумно е заето само
от къщи и дворове. Стават и махленски хора, за по близо на живеещите в тези
махали. Там младите играят хора под свирните на гайда, тъпан, каменче, овчарска
свирка, кавал и други сегашни по-нови музикални инструменти. Ако няма свирци,
то момите, разделени на две групи по две или по три, пеят хороводни песни,
опяват и играят, а които не могат да играят – стоят прави около хорото и
гледат. Също и по възрастни мъже и жени, скоро женени, също вземат участие в
играта. На големите празници особено, около хората присъстват и много стари
мъже и жени, които гледат игралците и им се радвали. Възрастните жени
използвали тези събирания и клякали или сядали наоколо покрай плетищата и си
приказвали коя какво е чула или видяла. Също така те внимавали да не пропуснат
кой какво върши от момите и ергените, които там се харесвали, макар че и от
по-рано се познавали. Също така на хората, родителите си избирали бъдещите
снахи и зетьове. Имало е даже и случаи, когато на хорото се извършвала и
годявката, а след това казвали на момата и ергенина. На хорото моми и ергени се
обяснявали в любов, като момъка посегне да вземе китката на момата от главата ѝ
или пък изпратят някоя по-възрастна жена или невяста, в повечето случаи негова
роднина, за да се хванат на хорото до момата и да и кажат желанието на момъка. В
други случаи момъка се хващал на хорото до момата, което също е било знак, че я
харесва. Ако момата продължава да играе до него, то това било знак на съгласие.
Ако пък се пуснела веднага от хорото, то това значело, че не го харесва и че не
е съгласна. Женскету нещелки тогава най-много тъчат. А често пъти произлизали и
кавги, вражди и неприятности в семействата, които траяли с години.
По ниви и ливади, особено ако са на насрещни върхове или наблизо едни до
други – едните пеят един стих, други отпяват, а някои се препяват. Момите имали
обичай да препяват и други моми и ергени, макар те да са били непознати и
неприсъстващи. Коя за кого е, ако ергенина му допада тази мома, длъжен е да се
провикне с „ихуху”. Ако пък я харесва и не се провикне, то певачките отново го
препяват с „Еее, харам да ти е, че не се
провикнеш”.
Тлаките са обща, безплатна работа на млади хора, които повечето са в добри
отношения. Те ставали по желание на хора с по-добро имотно състояние и имат
неотложна работа или по-самотни хора нагънати от някоя болест. Там се
извършвали работи като беленица, чуканица на царевица и слънчоглед. Също така
тлаки се правели при жътва, копане, при приготвяне чеиза на момата, при
прекарване на материала за строеж на нови сгради и пр. . Това се случвало в повечето
случаи през празнични дни и абсолютно безплатно, като само ги хранели и поели.
Между работата момите пеели съответните песни, а същевремено се внимавало коя
мома какво и как работи. Лятно време, когато се зададе облак и се работи
работа, която не търпи дъжд, особено при харман, всички без изключение мъже,
жени, деца и пр., желани или нежелани, в приятни или неприятни отношения, без
покана се струпват и помагат кой с каквото може, за да не завари дъжда работата
и да я позяни. Защото иначе ще е язък за труда, а и не знае човек дали и кога
ще има подобна нужда.
Седенките ставали по желание на моми, които определяли кога и в кой дом ще
се съберат да работят и какво да работят. Сбора ставал след като се навечерят и
след като възрастните и децата си налягат да спят. Там се събирали пак тия,
които са били в добро отношение по между си и работели коя каквото има и
каквото желае, като плетене, предене и други по-леки работи, с цел да имат
възможност да се проявяват с песни, приказки и смешки. Там се пеели и се пеят с
висок глас седенкярски песни, повечето любовни и щом ги чуели ергените,
започвали веднага да пристигат, а вратите били винаги отворени за тях. Те
можели да влизат спокойно, независимо дали са желани или не. Там те почвали да
свирят с различни инструменти, най-често с кавал, който хем свири – хем говори,
а момите пеели и отпявали и пригласяли на инструмента. Понеже там липсвали
възрастни хора, освен домакините, то и песните и закачките се пускали
по-свободно, като по-остроумните и хумористите развеселявали всички, дори и
домакините, ако присъствали там. Много моми и ергени се харесват именно там.
Всеки ерген можел там свободно да седне до своя роднина мома или до своята
симпатия и свободно да си приказва. Ако обаче седенкарката не харесва момъка, който
седи пред нея, тя веднага напуска мястото си и сяда на друго място. Там се
следи внимателно кой при кого сята и това ставало особено от съперници. Имало е
и има такива момци, които не одобрявали сядането на друг момък до тяхната
симпатия и тогава ставало „престрелка” с некрасиви думи, и се стигало и до
побоища, след като излезнели навън. Седянката траела до към 1-2 часа, след
което ергените се разотивали, а момите или оставали да спят в дома, където е
била седянката или също се прибирали по домовете си. Тогава те били
придружавани от свои хора. Ако ли някоя мома по непредпазливост или
несъобразителност си тръгнела сама, можели да и пригодят някой смях или да я
отвлекат с нейно или без нейно съгласие. Мома, която оскърби някой ерген,
особено по седенките, намирала сутрин портата си намазана с катран или преждата
и разточена по сокака от кол на кол. По някога и вратника или колата на баща ѝ
също били разточвани и разхвърляни по някой мегдан. Това било голям срам за
момата пред останалите, а за ергенина е съд на честта. Защото възрастните
ергени, особено по-буйните, не можели да търпят по седенките по-млади ергенчета.
Затова нощно време, срещнат ли такива или ги натупват или ги карат сами да
легнат в реката срещу течението. Ако някой от младежите не желаел доброволно да
стори това, то те го натупвали и пак го слагали там, но този път насила. След
това ги пускали да си вървят у дома. Тази операция била много неприятна,
особено зимно време, когато дърво и камък се пукали от студ.
Често пъти стават отмъщения по-късно и все от този род или по-лоши. Общо
казано седянките и тлаките по селата заменят баловете и вечеринките по
градовете, с тази разлика, че в градовете там ходят мъже и жени със скъпи
облекла, като жените са с голи гърбове и нагиздени до неузнаваемост. По селата
обаче ходят само моми и ергени, които са облечени със същите дрехи, с които са
били през деня – натурално.
.jpg)
