вторник, 3 ноември 2009 г.

Раковишки глас, Br.41_126


*******************************************************

"Човекът е човек, когато е на път"
*******************************************************

Българската Италия
*******************************************************

Християнски празници през ноември
*******************************************************

В “Пирогов” лекуват газова гангрена

Липсата на сън вреди на сърце
*******************************************************

Суетата, бюбимият ми грях!....

Грешката - да подчиниш живота си на някого
*******************************************************

dar4e_to в otkrovenia.com
*******************************************************

Грешката - да подчиниш живота си на някого

Влюбваш се. Решаваш, че този човек за теб е всичко - „целият свят” (както е прието да се казва). Мислиш, че е единствен. Готова си да направиш невъзможното. Само и само да му угодиш. Не обръщаш внимание на запивките му с приятели. Дребнавите недоразумения преглъщаш. Забравил да те поздрави за празник... „Нищо!” - казваш си, не се знае точно колко пъти... Но в един момент ти загорчава. И започва дилемата ти. Въпросите се блъскат полудели. Търсиш смисъла. (А той се изплъзва елегантно.) Разпъваш тишината. Илюзиите ти се разбиват в стената, наречена Самота. И в един миг осъзнаваш: „Няма смисъл твоят живот да принадлежи на някого! Няма смисъл да се жертваш и измъчваш заради постъпките му, с които доказва колко е самовлюбен и ти си по-скоро оръдие за неговото удоволствие.” И тогава решаваш: „Моят живот си е само мой!” А Вселената разтваря нови галактики за теб с пълна сила и неподозирана благодат. Вече е сигурно, че си готова да познаеш човека, с който да се радвате заедно на великото тайнство на любовта. (Защото сама управляваш живота си!) Усещаш свободата, че можеш да вземаш самостоятелни решения. Наясно си с ласкавото гъделичкане, че някой просто мисли за теб. Можеш да изпитваш удоволствието от дребните почувствани неща, защото познаваш човека, който те е видял такава, каквато искаш да бъдеш. Напук на раздвоението се сливаш в краткото „Обичам те!” и този, който е редом с теб, трепти в същата траектория. Можеш да възкликнеш: „Нищо не е толкова хубаво без теб!” Продължаваш да свързваш състоянието си с чудо, подобно на религиозните чудеса. Известно е, че за да ти се случи чудо, има едно-единствено условие - да вярваш, че е възможно... И когато се изправиш пред него, да си готова да преобразиш живота си! Иначе по какво ще проличи, че си разпознала чудото и си част от нещо истинско!

Павлина Петрова
СтиховеБГ

Суетата, бюбимият ми грях!....

„Суетата, любимият ми грях!... Тя е толкова изконна. Самолюбието е най-естественият наркотик…”

Колко са прочели поне нещичко от Библията? Малцина, така си и знаех. А колко разбраха и осмислиха какво прочетоха? Една шепа. А колко от нас обвиняват другите за собствените си грешки? - едно огромно мнозинство, дами и господа! Ти, ти, ти, приятелят ти, жена ти и любовницата на бившия ти шеф… всекиго, когото познаваш, е твърде склонен да изпадне в самосъжаление и да обвинява всички други, освен себе си, за грешките и провалите, допуснати от него самия. Защо? Самолюбието и егоизмът вървят ръка за ръка… в много, много от случаите, които знаем и историята помни… но покрай него Бог казва и друго важно нещо – Обичай ближния си като себе си! Но какво става… Тази подробност се забравя, егото е къде-къде по-важно! Задоволяването на собствените нужди седи на челно място в колонката, винаги най-отгоре, без да се зачертава като приключена задача, като изпълнена мисия. Не става въпрос за ежедневното ядене, то е необходимост… неее, говоря за друго. У всекиго у нас живее един „мистър Его”, който диктува правилата на собствената ни игра. Той е, който диктува на правото ни на избор и на свободната ни воля как да реагират, какво да бъде решението…

А що се касае до свободната воля и правото на избор… Всеки ги има. Никой не може да те принуди, приятелю, да направиш каквото и да е, ако ти не пожелаеш. И всеки носи отговорност за действията си – първо и основно правило. Странно, нали. Понеже около ни събитията се случват по един или друг начин, променят ни, та макар и за момента, поставяйки ни непрекъснато в изпитанието какво да решим, съответно как. И тук идва дилемата: да ползвам ли свободата си, или да се подчиня на обстоятелствата. Едно е да имаш, друго е да го използваш… виждали сте неведнъж как нощните пеперуди се приближават към свещта или крушката. И умират, прегорили крилата си. Красиви създания, които са предприели смъртоносен поход… Същото се случва и с нас. Питаме се „Свободата или рамките. Да рискувам или да съществувам…” и така мнозинството стават жертва на, забележете, своя избор. Спомняте ли си какво се казваше в „Малкият принц? - Невидимото за очите е видимо за сърцето, за душата. Светът е приказка за онова, което съществува след него. Там, където свършва материалното, започва другото, от което мнозина са се отказали още в началото. Но двете съществуват непрекъснато, преплетени едно в друго. И понеже хората не го разбират, а и го пренебрегват, грешат.

И каза Господ (Бог) на Каина: защо се ти огорчи? и защо се помрачи лицето ти?
7. Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? ако пък не правиш добро, то грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него. /Бит. 4:6-7/

Грехът е суета; и суетата е грях. Как ще сме облечени, как ще изглеждаме, какво ще кажат за нас хората… парите… властта… Всичко е суета, казва Еклесиаст. И ние подменяме една суета с друга, поради какво…? Помните ли приказка за стълбата? Как човек заменя, преструктурира едни цели и стремежи с други? Но защо… суетата, този сладък грях…!

И какво става в крайна сметка? Всички обвиняват Дявола, Сатана… както и да го кръстите, за един и същи става дума. Но никой не си дава сметка, че ние, хората, станахме по-големи майстори и дяволи от самия него. Ако сте обърнали внимание, всъщност е светъл ангел, дошъл да помогне на човеците да се опомнят. Не е онзи рогат образ с някаква опашка, подлъгващ хората, за да ги вари в казана после. Спомняте ли си гръцката митология? Как Зевс измества баща си? Човеколюбецът Зевс. Просто името е сменено. Не, драги мои, дяволът си е дявол, но не лъжливият грозник, когото хората пазят в съзнанието си. Той не лъже. Казва истината. Има значение какво казваш, но по-важно е как го изричаш. Истината е една и съща, въпросът е кой как слуша, какво чува или, още по-важното, що му се иска да чуе. Тълкуванието, там е ключът към лъжата. Склонни сме да се самозалъгваме, да изопачаваме думите… какво ли не, за да бъдем прави поне в собствените си очи. Докато не установим, че изборът ни е… грешка? О, не! Не може да бъде! Пак ли…защо послушах, подведоха ме…! Хиляди извинения, нали. И почваме с постоянните и вечни упреци към всички и всичко - дори към Бог! По-лесно е да набедиш и осъдиш другиго, вместо да признаеш грешката си, да поемеш отговорност. Не случайно Исус казва… и как ще кажеш дай да извадя треската от окото ти; безумецо, първо извади гредата от своето си око, за да видиш по-ясно треската в братовото ти око…


Димитър Делийски

източник: otkrovenia.com

Липсата на сън вреди на сърце


Хората, страдащи от безсъние, вдигат кръвно през нощта, което води до сърдечни проблеми, установиха канадски медици от Университетите на Монреал и Лавал.

При провеждането на изследването лекарите в течение на 24 часа са измервали кръвното

налягане на пациентите с диагностицирано разстройство на съня. Участниците в изследването са прекарали в лаборатория 40 часа: две нощи за адаптация и една за мониторинг, след което е следвал промеждутъчен ден. Обикновено по време на сън налягането се понижава и дава на сърцето възможност да си отдъхне, обясняват специалистите. Но при безсъние нощем налягането точно обратно се повишава, което уврежда сърдечните функции и по този начин провокира развитието на сърдечно-съдови заболявания. Цикълът на промяна на кръвното налягане е свързан главно с бодърстването и отдиха в нашия организъм, заяви един от авторите на изследването доктор Жак Монплезир. При безсъние налягането рязко се повишава, затова хората с разстроен режим на сън са изложени на голям риск от сърдечни заболявания.

Източник: БГНЕС

В “Пирогов” лекуват газова гангрена

В “Пирогов” лекуват газова гангрена
Най-честите пациенти в V хирургия са хората с диабет

Клиниката по гнойно септична хирургия е единствена на Балканите, ръководи се от доц. Иван Поромански. Освен него за доброто здраве на болните се грижат 12 хирурзи, двама анестезиолози и 1 интернист. Броят на медицинските сестри, които помагат в лечението, е 23, а на санитарите 14. Всички те са готови денонощно да помагат на болните, които са ги потърсили за лечение или консултация. На година през консултативния кабинет минават около 15 000 пациенти. В клиниката се правят над 1000 операции. В двете й отделения има 35 легла. С предимство в лечението са тежките случаи.
Най-сложните рани и гангрени у нас се лекуват в Клиниката по гнойно септична хирургия към "Пирогов". Тя е единствена по рода си не само в България, но и на Балканите. В нея работят най-добрите специалисти в областта. С тях при нужда се съветват медиците от цялата страна. Повечето пациенти са хора с диабет. Те получават инфекция от мазол или лека травма на ходилото. Впоследствие обаче тези ранички могат да се усложнят и да доведат до тежка инфекция на крака им. Сред най-тежките усложнения са инфектирано диабетно ходило, диабетни гангре-ни, рани от ухапване, абсцеси, флегмони и следоперативни мекотъканни и костни инфекции, газова гангрена, червен вятър. Целта на медиците в клиниката е да спасят максимално пациентите. Ето защо се прави всичко възможно, преди да се пристъпи към най-тежките оперативни интервен-ции - ампутациите. Никой не се подлага на тях без необходимите предварителни изследвания и медикаментозно лечение. Често за диагности-циране засягането на кръвоносните съдове се прави ангиография или доплерово изследване, което спомага за визуализация на засегнатите съдове и взимането на решение за операция.
Специалистите лекуват успешно и дермоидни кисти, фисури, врастнал нокът, абсцеси и по-леки инфекции. Много рядка и изключително сложна болест е газовата гангрена. Тя се причинява от бактерия, която живее в земята. Бацилът става опасен, ако попадне в открита рана. Тогава се получават гнойни възпаления, които могат да обхванат голяма част от тялото. Болестта може да има фатален край.
Костно-ставните хирургични инфекции също са много тежки. Най-често се появяват след счупване или размачкване на крайници при травми, след които се развиват инфекции на костта - остеомиелити. Подобни усложнения обаче не са проблем за добрите доктори. В клиниката се надяват да започнат в най-скоро време и лечение на инфектираните ендопротези на крайниците. За тази цел обаче трябва да се купи специално оборудване. Засега средства за него не са отпуснати от здравното министерство.
Освен че се лекуват при най-кадърните специалисти на Балканите, пациентите на гнойна хирургия имат и чудесни условия за болничен престой. В клиниката е извършен основен ремонт. Стаите имат отделен санитарен възел, а всеки болен е под постоянно наблюдение. За нуждите на клиниката е изграден операционен блок, включващ две операционни зали. По една за всяко от отделенията, с оглед на спецификата на оперативните интервенции - костни или мекотъканни.
В "Пирогов" има и кабинет по гнойно септична хирургия. В него всеки може да отиде на преглед. Лекарите там работят със здравната каса и пациентите винаги остават доволни. Прегледите се извършват денонощно, без почивен ден.

Радослава ДИМИТРОВА
Източник: Standart News

Християнски празници през ноември

8 ноември – Архангеловден
(Аралангеловден, Рангеловден, св.Рангел, Събор на св. архангел Михаил )
Християнският празник Събор на св. Архангел Михаил, наричан от народа “Рангеловден” или “Хрангеловден”, се почита през ноември, тъй като това е деветият месец след създаването на света, считано от март. Отбелязването му от църковния календар е свързано и с представата за деветте ангелски чина, разпределени в три последователни йерархии - горна, средна и долна. За наличието на три ангелски сана пише ученикът на апостол Павел св. Дионисий Ареопагит, който бил въздигнат до третото небе и там узнал за степенуването на ангелските чинове. Християнската църква въвежда този празник, за да противодейства на юдеите-еретици, които по някои канони на Стария завет изпадали в идолопоклонничество и езическо преклонение пред слънцето, луната и звездите, и смятали, че ангелите са създатели на видимите твари и че са по-висши от самия Христос. С утвърждаването на празника православното духовенство налага идеята за появата на деветте ангелски сана в деня на Страшния съд, който се нарича “Ден осмий”. А посвещението му на Архангел Михаил се обяснява с представата за светеца като “чиноначалник и воевода” на всички ангели от йерархията - серафими, херувими, сили, власти и начала.
Според традиционните народни вярвания Архангел Михаил е ангелът, който се спуска при умиращия и с нож или сабя изважда душата му. Затова народът го нарича “вадидушник” или “душевадник”. Той отвежда изтръгнатата от тленното тяло душа в отвъдния свят, където заедно със своя събрат св. Петър я отправя в райската градина или във врящия казан на пъкъла, според това дали е праведна или греховна. Ето защо в християнската иконографска традиция Архангел Михаил се изобразява или с окървавен нож в ръце, или държащ везни, с които измерва човешките грехове.
На Архангеловден българите колят курбан в чест на светеца-покровител на мъртвите. Обикновено се жертва мъжко животно - овен или шиле, чиито глава и крайници се варят цели и след това се кадят с тамян. Жените приготвят и раздават помежду си специални обредни хлябове, наричани “Рангелов” или “Господьов хляб”, “боговица”, “света Петка”, “Рангелово блюдо”. Тържествената трапеза, била тя семейна или общоселска, се освещава от представител на църквата. Кожата на обредното жертвено животно се дарява винаги на църквата.
Почитането на св. Архангел Михаил като господар на отвъдния свят на душите предопределя и съблюдаването на една от най-големите и тържествени задушници през годината, която се пада винаги в съботата преди празника. На Архангеловата задушница жените отиват на гробището и раздават хляб и варено жито за “Бог да прости”.

30 ноември – Андреевден

Св. Апостол Андрей Първозвани и неговият брат Петър били прости рибари и живеели край Тиверий-ското езеро. Още в най-ранната си младост се присъединили към общ-ността на Йоан Предтеча. До края на жизнения си път Апостол Андрей проповяд-вал Христовото учение сред балканските причерномор-ски народи и най-вече сред скитите. Умрял в мъки и страдания, разпънат на кръст с формата на буквата “Х” в гръцкия град Патра.
Българите наричат празника “Едрей”, “Едринден” или “Мечкин ден”. Според народните възгледи и познания в областта на астрономията на този ден започва нарастването на деня. Българската поговорка гласи, че “На Едрей денят започва да наедрява колкото едно просено (житно, маково или синапено) зърно”. Тази представа обуславя поредица от обредни действия, които целят осигуряване на плодородие и изобилие през идващата стопанска година. Още в навечерието на празника или в настъпилото ранно утро всяка домакиня приготвя вариво от царевица, жито, фасул, леща, ечемик, овес и пр. Това се прави, за да едреят посевите, тъй както наедряват сварените зърна. От варивото ядат всички. От него се дава на домашните животни, за да е добър приплодът им. Жените раздават от варивото из махалата, за да е плодовита годината.
В българските земи на север от Балкана Андреевден се почита като празник на мечките, познат под името “Мечкин ден”. Според народното предание някога св. Андрей бил самотен отшелник в планината. Там обработвал малка нивица. Но една мечка изяла вола му. Разгневеният земеделец успял да улови звяра, впрегнал го в ралото вместо вола и така го подчинил на волята си. Оттогава яздел мечката и обработвал земята си с нейна помощ. Затова светецът се тачи като патрон на мечките, като техен покровител. Преди изгрев слънце на Андреевден най-възрастната жена в семейството взема шепа варени зърна и филия хляб и ги хвърля нагоре в комина или върху покрива на къщата със заклинанието: “На ти, мецо, кукуруз, че да не ядеш суровия и да не ядеш стоката и човеците!”

От книгата на Рачко Попов

“Кратък празничен народен календар".

"Човекът е човек, когато е на път"

Никога не е късно да опознаеш Родината

“ЧОВЕКЪТ Е ЧОВЕК,
КОГАТО Е НА ПЪТ”
П. Пенев


Тези думи на големия поет са възприети като девиз от ръководството на ДЦВХПВ в село Голема Раковица, които формират своята работа чрез трудотерапевтични, културни и развлекателни дейности.

Почти всеки месец, за домуващите в центъра, се организира безплатна екскурзия до някое забележително кътче на България, като стремежът е тези места да са по-близо до общината ни, заради самите хора и естеството на тяхното здравословно състояние.
Така бе и последния път, когато за възрастните хора бе организирана екскурзия до Етрополския и Правешкия манастири.
Митко, любимият шофьор на посещаващите центъра, паркира автобуса пред Дома, ние се настанихме на удобните седалки и новото ни пътешествие започна.

Най-напред отидохме до Етрополе. Там се намира манастирът „Света Троица”. В момента той е в реставрация, но въпреки всичко ние успяхме да го разгледаме, доколкото можем и запалихме свещички за здраве.

Етрополския манастир води началото си още от годините на Втората българска държава. Според преданията, в търсене на покой и усамотение Св. Иван Рилски се е установил в една от пещерите в близката местност Варовитец. Близостта до селището обаче го принуждава да напусне и да отиде в Рила планина, далеч от хорска суета. Населението на Етрополе приело мястото за свято и положило основите на манастира “Варовитец”. По време на османското владичество светата обител е опустошена и напусната от монасите си, след което остава в забвение векове наред. В края на 16-ти век е възстановена отново, след което постепенно се превръща в едно от най-големите духовни и книжовни средища по българските земи. До голяма степен това процъфтяване се дължи на по-мекия режим, даден на града от османските власти заради неговата роля на важен рудодобивен център.
Манастирският храм “Св. Троица” съществува в подобен на сегашния си вид от 1858 г. и днес той се смята за забележителен паметник на българската култова архитектура от епохата на Възраждането. Изграден е от майстор Иван Боянин от брациговската строителна школа и представлява внушителна кръстовидна сграда с пет купола.
Стенописите в черквата са от по-късен етап – създадени са през 1907 г. Най-ценните реликви от миналото на манастира за съжаление липсват – изкована от от сребро дарохранителница от 1692 г. и два напрестолни сребърни и в последствие позлатени кръста от 15-ти и 16-ти век. Запазена е старата храмова икона “Старозаветна Троица” (16-ти в.), която днес обаче се съхранява в Църковния историко-археологически музей в София.
От там се отправихме към Правешкия манастир, където архимандрит Йоан ни изнесе беседа за историята и настоящето на манастира. Изнесе литургия и ни поръси с китка здравец и чемшир.

Предполага се, че Правешкият манастир има приемственост още от древността, когато на това място е имало тракийско светилище, докато по времето на братята Асен и Петър се превръща по неясен начин в християнска обител. Почти през цялото си съществуване манастира остава в сянката на Етрополския манастир, намиращ се на около 10 км. от него. Няма никакви исторически сведения за “Св. Теодор Тирон” от ранните векове на османското владичество. Знаес се, че по време на кърджалийските набези през 18-ти век бива унищожен и впоследствие възстановен. Близо до днешния храм някога е имало параклис, от който вече няма следи, въпреки че мястото все оше представлява интерес за иманярите.

Манастирският комплекс се състои от две малки сгради – храм и монашеска част. Църквата е изградена изцяло от камъни и тухлени пояси и представлява масивна сграда с три обемисти петстранни абсиди. Иконостасът е дело на зографи от Тетевенската школа, интерес представлява иконата на Св. Георги от 1869 г., докато тази на храмовия светец Св. Теодор Тирон е почти изцяло унищожена. Впечатляват и двата барелефа с двуглави орли, разположени над входа на храма.
Монашеската сграда е непосредсвено срещу църквата – построена е през 1970 г., съдържа седем стаи и е в съвсем различен архитектурен стил.
Купихме си сувенири за спомен, заредени духовно в автобуса пяхме и се веселихме. Пътувайки се чудехме как Бог е сътворил такава красота, водопади, пещери, скални образувания, зелена гора и равно поле. За пореден път се убедихме че от нашата мила родина по-красива няма.

Маргарита Рангелова-Маргото

Допълнителна информация - интернет

неделя, 1 ноември 2009 г.

Българската Италия

Италианските селища и местности, за които се твърди, че имат български произход, са поне стотина на брой: Болгаре - до Бергамо, Болгер-до Терни, Болгери - до Ливорно, Булгариа ди Чезена - до Форли, Булгарограсо - до Комо.
Но най-истинското - и като название, и като история от тях е като че ли Челле ди Булгериа, на 100 км. от Салерно.
Името Челле ди Булгериа означава Килии от България.

До селото, разположено в южната област Кампания, се стига след едночасово пътуване с кола от град Салерно. Виещ се планински път ви отвежда до долината Мингардо, която се намира в подножието на връх Булгериа. Панорамата е великолепна.
Оприличаван на излегнал се лъв, високият 1225 метра връх докосва с южния си склон Средиземно море.
До тези южни земи прабългарите пристигат през IX век от намиращото се по на север херцогство Беневенто, където се били установили два века по-рано. Челле ди Булгериа носи името си от 1861. До тогава е било квартал на селището Рока Глориоза.
Повечето от 2000-те жители на Челле ди Булгериа не познават историята на местността.
Създадената преди десетина години културна асоциация се опитва да пробуди историческото съзнание. Някои от участниците в нея още помнят участието си в младежките си години в местната музикална банда „И булгари“ (българите).

Челле ди Булгериа смята себе си за съвременно село, тъй като основаването му се дължи на заселването около монасите, дошли тук през Средновековието. Самото име Челле (килии) напомня за монашество, а Булгериа се свързва с близкия връх, който пък е наследил името си от прабългарите.
С разкриването на българските корени през 1986 се заема дон Пепино Каталдо, завеждащ по онова време Семинарията на близкото селище Поликастро Бусентино.
Дон Пепино идва по тези земи още през 1964 след ръкополагането му за свещеник. Сред многото задачи, с които трябва да се заеме в ролята си на епископски секретар, е и тази да проучи местната история.
В своето изследване, за което използва над 50 източника, дон Пепино описва подробно различните етапи в емиграцията на българите на Апенините.
Първото преселение е през 452, когато като съюзници на хуните българите отиват във Фриули, Северна Италия. След като биват отблъснати обаче, се връщат по долното течение на Дунав.
Втората и третата вълна на българите са през VI век. Тогава българите пристигат в Италия като част от византийската войска, която дебаркира в Сицилия.
Едва при четвъртото емигриране през VII век прабългарите оставят по-трайни следи.

Както пише в изследването си за тях Винченцо д'Амико, през 667 в Италия влиза мирно синът на Кубрат - Алцек, който преди това се е разделил с братята си, сред които е и Аспарух.
Алцек и неговите хора искат да останат на територията , управлявана от Лонгобардите. Намеренията им обаче са попарени от тогавашния крал Гримоалдо, който отпраща българите в Беневенто, Южна Италия.
Там ги посреща дружелюбно Ромуалдо, син на Гримоалдо, който им дава земи за заселване, по онова време безлюдни - в Сепино, Бояно, Изерния.
Така прабългарите, от една страна получават помощ, а от друга, се превръщат в хората, които ще разработят неразораните полета на Юга, и по-точно Пестум, Палинуро, Поликастро Бусентино.
Своеобразната благотворителност дава импулс за развитието на земеделието и овцевъдството по тези земи, които по онова време са били единствено места за лов.
Петото и шестото заселване на прабългарите са пряко свързани с долината Мингардо и околностите.
Така постепенно, както пише изследователят Джузепе Антонини, „изменяйки език, навици и религия, българите стават италианци“.
Според Антонини към 830 прабългарите биват изгонени от първоначално населените от тях места, след което се насочват към планинското възвишение, на което по-късно ще дадат името си.
Изследователят Пероне-Капано пише, че „отчаянието на тези българи номади“ било толкова голямо от преследванията заради вътрешните войни в Беневенто и Салерно и заради набезите на маврите, че се принудили да поискат убежище при гръцко-италианските монаси. Те обитавали пещери и отшелнически места в Южна Италия.
В „Анали на Италия“ Антонио Муратори пише, че през 940 свети Нило да Росано, на път за манастира до Чентола бил взет за българин - заради расото си, бастуна и лисичата кожа, с която бил наметнат.
Това доказва, че българите били познати и със специфичните си дрехи.
Но защо прабългарите се установяват именно в долината Мингардо, в подножието на Булгериа?
Предполага се, че мотивите за това са номадският начин на живот, който водят, както и фактът, че са можели да служат като наемници на местните крале и принцове.
Благоприятен бил и местният климат, както и гостоприемството на монасите. Освен всичко друго, зоната се смятала и за удобно прикритие от набезите на морските пирати.
Около пещерите в подножието на планината прабългарите намират не само убежище. Там те създават и потомства, с които поставят началото на селища, съществуващи и до днес - Сан Северино, Сан Костантино...

Като познавачи на строителния занаят те възстановяват и старинни центрове като този в Рока Глориоза, замъка в Чентола.... Или, както отбелязват историците, праотците ни идват в Италия не само за да населят земите й, а и за да внесат културата си по безлюдните територии.
Свидетелство за това са поясите от квадратни и масивни стени, оставени от наследниците на Алцек.
И до днес най-почитаните светци по тези места са свети Никола, света София и свети Йоан Предтеча.
Смесвайки се с други европейски народи - италийци, гърци и германи, българите оставят на днешния италиански народ много неща, пише Винченцо д'Амико.
Смята се, че прабългарите, населявали Италия, стоят в произхода на много от фамилните имена на Апенините, които имат в корена си „булгаро“ - българин.
Въпреки че в днешна Южна Италия тези фамили са рядкост, това съвсем не е така за богатата северна част на страната.
В телефонните указатели на Милано и Торино например има поне десетина души с фамилното име Булгаро и близо 30-ина с фамилията Булгари, по подобие на световноизвестния бижутер.
Семействата с фамилни имена Булгаре, Булгарело, Булгарини, Булгарино, Булгарон са поне 200 на брой.
ВИОЛИНА ХРИСТОВА
Материал на ProntoSofia.com