вторник, 10 ноември 2009 г.

Раковишки глас, Br.42_127


Протест на хората с увреждания

Откриване на детския център
*******************************************************


Клубът на пенсионера – сезон пореден
*******************************************************


Раковишките родове
*******************************************************


*******************************************************


Чакането като чукане
*******************************************************


Минута е много… или малко…

На пет
*******************************************************


Петя Кръстева - petinka67 в otkrovenia.com
*******************************************************

Раковишките родове

Уважаеми читатели, преди време публикувах една кратка история на Нисторовия род, написана от Григор Нисторов, която бе с отворен край и имаше призив към бъдните поколения да я допълват, за да се запомни и да се знае.
Една жена от селото, Йонка Матева, е взела присърце този призив и се е опитала да допълни с каквото знае тази история. Тя бе любезна да ми предостави нейните записки, за да мога да ви ги покажа и на вас. Тя се е опитала да изготви и родословно дърво на рода, но поради технически причини не мога да го публикувам тук.
Дано разказа на г-жа Матева ви бъде интересен, а вие последвайте примера й – пишете за вашите родове и ми пращайте материалите, за да може да ги запазим и за бъдните наследници на раковчани.

Валентин Добрев - Шкафа



НИСТОРОВЦИ И РАНДЖОВЦИ РОДОВЕ ОТ СЕЛО ГОЛЕМА РАКОВИЦА


Автор: Йонка Матева

Преди около 50 години получих една малка ученическа тетрадка от моя чичо Григор Нисторов съдържаща ценни данни за историята на рода ни, за което освен мен трябва да благодарим и всички ние от Нисторовия род, които имат желание и интерес да знаят от къде и от кого произхождат.
За съжаление тази тетрадка я няма вече преминала през дългите години на живота ми до днес. Опитах се да потърся екземпляри от нея от други родственици, но не можах да открия, за да я продължа в наше време. Наскоро се оказа един екземпляр от нея у кака Стоянка – дъщеря на чичо Димитър. Прочитайки отново тези страници моята информация от нея и разказите на баща ми почти съвпадат, която съм вложила и в моето изложение по-долу. Очарована съм от написаното от чичо Григор, което се отличава с вернопис, краснопис, обич и признателност към предците ни.
Най-сърдечно ти благодаря чичо Григоре! Поклон, дълбок поклон пред паметта ти!
Аз обичам моя род и винаги ме е занимавала мисълта да продължа делото на чичо Григор. Друга причина е и тази, че останахме много малко от по-старото поколение, а младите не трябва да забравят корените си и при условията на 21 век да продължат контактите помежду си с желание за взаимопомощ, обич и уважение.
И така започвам.
Рода Нисторови /по данни от историята на чичо Григор и разказите на баща ми/ води своето начало от село Ракита, област Ловешка.
Било лято. В селото дошли двама турци да събират дължимите данъци. Освен това харесали сестрата на нашите предци и искали да я отвлекат. За да предотвратят изпълнението на замислите на турците, братята убиват турците, заравят ги в хармана и го запалват. Натоварват жени, старци и деца в каруци и потеглят към Балкана. Прекосяват го и тръгват към Средна гора и по-точно към Ихтиманска Средна гора. Установяват се над село Голема Раковица в Балкана на около 6-7 км. От селото.
Там си изкопават землянки /по думите на баща ми/ наречени Бусени колиби и заживяват в страх и очакване да бъдат открити. Носели са името Кукумишковци, от където тази местност се нарича и сега Мишковец. Когато опасността е преминала след изтичането на няколко години се заселват в селото и заживяват мирно и кротко като раковчани. Заселват се по поречието на река Лопушна до голямата скала Баликовец, след скалата. По данни от историята на чичо Григор тук са се заселили прадедите на дядо Нено и родовете Чавдаровци, Нисторовци, Ганевци и Джоровци. За това свидетелстват, че имотите им са били компактно в едни и същи местности.
Около 1800-та година са родени тримата братя – Петко, Стойно и Митър – синове на Никола Ненов Нисторов. От тримата братя един е нашият пра-дядо. Казва се дядо Стойно Нисторов. По всяка вероятност е роден през 1800-1805г. Бил е страстен ловец, въглищар и скотовъдец. Негов син е нашия дядо Гене /Георги Стойнов Нисторов/.
Роден е през 1859г. Заедно с баба Димитра – негова съпруга са създали седем деца както следва: чичо Григор, баща ми Стоян, чичо Борис, чичо Петър, чичо Димитър, чичо Крум и леля Мария. По разказ на баща ми, когато дядо Гене е бил на 40 години е бил избран за кмет на селото, но незнайно кои нарушители откраднали държавна гора и той като кмет не е могъл да разкрие крадците и трябвало да носи отговорност за тази кражба, която е била за около 600лева. Това го е притеснило, разтроило силно здравето му и на 43 години той умира и остава 7 невръстни деца – чичо Григор на 16 години и най-малкото леля Мария на 1 годинка. Баба Димитра изчакала една година от смъртта на дядо Гене и се омъжила в съседното село Гюреджия /Огняново/, без да вземе невръстните си деца. Сираците изтърпяли още една година в лишения и несгоди подпомагани от близки и съседи, но повече не е било възможно да се живее в мизерия и без майчина грижа. Тогава баща ми, който е бил на 15 години решава да заведе останалите след него деца – 5 на брой на баба Димитра в село Гюреджия да се грижи за тях, като си е послужил със заплаха и предупреждение, че нищо добро няма да я очаква ако не се погрижи за децата си. Тя ги е приела и постепенно след подрастването им за две-три години ги е разпръснала сами да търсят късмета си в София като чираци и слуги- чичо Борис, чичо Петър и чичо Крум, а леля Мария като слугиня в София след осмата си година. Мира на праха ти, дядо Гене! Чичо Димитър дали в село Белица – Ихтиманско на хора, които нямали деца да им помага в стопанството. Така с трудолюбие и любознателност проявено от чичо Димитър тези хора го приели за свой син. Изучил занаят, оженил се за стрина Малинка, създал 3 деца, изучил ги с висше образование и до края на живота си, поддържаше роднинска връзка с останалите си братя от рода ни. От неговия клон са израснали общо 8 деца, внуци и правнуци. Това са бате Гошо, бате Михал и кака Стоянка.
Чичо Григор, заедно със съпругата си стрина Спаса са създали 4 деца – Димитра, Петър /Пендо/, Йота и Бона. Чичо Григор беше красив човек, любознателен и с високо чувство за ред и красота. Много трудолюбив. Обичаше каквото прави да бъде издържано и красиво. На това учеше и децата си. От корена му са израснали 27 клони, от които 4 деца, 8 внуци, 11 правнуци и 4 пра-правнуци. За съжаление на децата на чичо Григор, както и той самия не са достигнали до дълбока старост. Той и почти всичките му деца си отидоха от тоя свят едва навършвайки 60-62 години. Дано внуците и правнуците му да достигнат дълбока старост и да поддържат роднинските връзки с останалите членове от Нисторовия род.
Чичо Борис /чичин/ бе една колоритна личност – голям веселяк и благодушен човек. В мойте очи бе и много строг, защото живеех като ученичка в София при него и ме държеше много строго, следеше за учението ми и ме учеше на труд и послушание. Благодаря ти чичо за всичко! Вечна ти памет!
Заедно със стринка Кръстана са създали 3 деца, от които бате Генчо, кака Надка и бате Митко. С всички бях в много добри отношения, за което им благодаря от сърце. Клонът на чичо Борис има общо 12 клонки от родовото дърво.
За чичовците си Петър и Крум и за леля Мария мога да кажа това, което съм запомнила от детските си години и ранната си младост, а така също и от разговорите, които съм водила с техните деца и внуци.
Чичо Петър бе представител на спокойната част от рода ни. Много внимателен, обичлив и добряк. Спомените ми за него са много малко, но много хубави. Имам ги като спомен от детските ми ученически години в София и от гостуванията му със стринка Ана в Раковица при моите родители.
За милата ми леля Мария спомените ми са много бедни. Тя се е омъжила за вуйчо Васил Пенчев далеч в Северна България в село Дъбован. Създала е 4 деца – Софка, Пенка, Надка и Митко. От тях най-добре познавах кака Пенка, която живееше в София със съпруга си бате Тодор Станчев – офицер от БНА. Самата леля Мария ни е гостувала два пъти в Раковица. Спомням си, че беше по-ниска на ръст, с по-матова кожа е говореше много приятно и забавно също както чичо Петър.
В моите детски спомени чичо Крум бе най-красивия от братята си – висок, строен и мъжествен. За съжаление той израснал самотен – чужд между чужди хора и не добре приет от своите близки роднини, които не са му помогнали да приеме хубавите положителни страни от човешката житейска действителност, вместо да бъде по-далеч от алкохолните и други човешки слабости – горделивост, надменност и лентяйство.
Знам, че е изкарал живота си на гара Искър в самота и отчужденост от своите близки.
Въпреки всичко много ми е мъчно за теб чичо Круме. Трябвало е да си осигуриш много голяма воля за достоен живот и любов към братята си, така нямало да си в плен на отрицателни пороци. Въпреки всичко аз те обичам както всичките си чичовци и леля Мария. Вечна ви памет на всичките и почивайте в мир!
И така стигнах до повествованието и живота на моите родители.
Баща ми Стоян Генев Нисторов заедно с майка ми Стефка Спасова Нисторова са създали общо 9 деца, но от тях са останали живи пет – Спас, Иван, Мария, Петър и Йонка. Другите четири – Анка, Генка, Йорданка и Цветанка са починали още съвсем малки, от които три за половин година, а две от тях за една седмица от т.нар. испанска болест.
Баща ми беше висок и строен човек. Обичаше да пее и играе. Не понасяше лъжата, лицемерието и кариеризма. Често плачеше за сираците в селото като не пропускаше да спомене с лоши думи своята майка.
Семейството на баща ми се е състояло от пет деца, десет внуци, тринадесет правнуци и шест пра-правнуци или общо 34 клонки в дървото на живота от рода Стоян Нисторов.
Баща ми бе беден, но грижовен за децата си и заедно с майка ми възпитаха честни, ученолюбиви и трудолюбиви деца. В това многобройно семейство израснаха над 14 човека с висше образование. Сред тях са инженери, икономисти, полковници, юристи, зоотехник, програмисти, учители, балерина и други. Много от тях владеят чужди езици – руски, немски, италиански, гръцки и английски.
Моите родители живяха в бедност, но честно и достойно, с грижа за всички – за децата си, за роднините си, за всички нуждаещи се, в това число и за поборниците за Свободата ни – партизаните. Били са ятаци на същите и са им помагали с каквото могат, без да искат признателност от властимащите след 9.09.1944г.
Моята майка, макар и саката с дясната си ръка не се спираше от работа и всеотдайно помагаше на децата си, на сестрите си оженени в богати семейства. Намираше време да се занимава и с обществена работа. В трудните години след Втората световна война, мама с още три други жени от Раковица подеха инициатива за доставяне на памук от Южна България – Хасково и Харманли и осигуриха препитание на раковчанки да изтачат платно за ризи и прежди за изплитане на дрехи на обеднялото раковишко население. Приносът на майка ми е много голям и за стабилизиране на голямото ни семейство в икономическо отношение. През 1927г. те напускат родния си Нисторов дом и идват в долния край на селото ни, у дома на дядо Пешо Желявеца.
Той не е имал деца и ги е приел за осиновяване. Моите родители са били 13-те поред за тая мисия. Никой от 13-те кандидати да осиновяване не са могли да издържат това задължение. Само благодарение на майка ми, която е била много тактична, търпелива, разумна и работлива, а баща ми я е слушал са оцеляли сред рода на дядо Пешо, които не са били доволни, че чужди хора ще наследят стареца. По предложение на майка ми, тя и баща ми закупили Ганчовата градина, която е била в съседство с дядовия пешов двор и по този начин затвърдили правото си на стопани сред недоброжелателни комшии.
Баща ми бе сприхав по характер, но много честен и справедлив. На минутата ще викне, ще пропсува и веднага след това всякаш нищо не е било иска прошка от майка ми с думите: „Бабо, дай си ръчицата да я целуна, защото на нея се крепи цялото ми семейство”!
Така протече семейният им живот близо 65 години. Татко почина на 86 години по всяка вероятност от сърдечен инфаркт – тихо без да боледува. Вечна ти памет, мили татко!
Мама произхожда от рода Ранджови. Дъщеря е на дядо Спас и баба Йонка Ранджови /Клисарски/. Дядо Спас е бил вярващ човек. Служел е в църквата като клисар. Благ по характер. Добре е оценявал положението, в което е живяло семейството му, затова се е погрижил две от дъщерите му – леля Димитра и леля Мица да ги задоми за богати ергени, а вуйчовците Иванчо, Владо и Стоян да изучат занаят за да си изкарват хляба.
Най- трудно е било с майка ми, защото е била със саката дясна ръка – родила се е без три пръста. Затова я е дал слугиня в София още на 8 години с цел да се учи да готви и шие. С тази мисия мама се е справила много добре. Готвеше превъзходно, нямаше работа, която да и се опре. Навярно Бог я закриляше и напътстваше. Доживя до 97 години с напълно запазена памет. Почина от старост.
Вечна ти памет, Майчице. Докато съм жива твоя живот и постъпки ще ми бъдат за пример на мен и децата ми. Надявам се, че всичките ти деца и внуци са си спомняли и ще си спомнят с добро за теб!
Мили мои родственици, както казах по-горе имах трима братя и една сестра. Сега ще ви разкажа за тях и техните деца и внуци.
Брат ми Спас. Роден е 1973г. Беше много красив, веселяк и работяга. Като младеж се е славел с юначество и голяма любов към кака Йота – съпругата му. Отнасяше се с уважение към всички нас – родители, братя и сестри. Заедно с кака Йота отгледаха две чудесни деца – батко Ангел, /който е по голям от мен с 4 години/ и Теменужка. И двамата са ярък пример за ученолюбие и трудолюбие. Батко Ангел завърши инженерство и бе на работа в СССР в СИВ, а Нушето от малка стана балерина и така и премина живота в Германия като балерина и учителка по балет, заедно със съпругът и Петьо.
Родовото дърво на брат ми Спас се продължава от Стоянчо с две чудни дечица – син на батко Ангел и от Маринчо с едно дете, син на Теменужка. Дано са им живи и здрави и да не забравят рода си. За съжаление брат ми Спас не беше дълголетник. Почина на 70 години. Дано децата му поживеят по-дълго и да създават условия за по-тесни контакти и взаимоуважение между братовчедите си за да не се забравят нисторовите клонки и фиданки.
За брат ми Спас и кака Йота ще си спомням с благодарност и уважение докато съм жива. Вечна им памет!
Брат ми Иван е роден през 1922 година. Бе фурия в краткия си живот. Беше абсолютен въздържател – не пиеше, не пушеше. Много бързо се палеше – като баща ми, но гореше в работата без отдих и почивка. Жива скромно и отгледа 3 деца – Стефка, Спаска и Евдокия, заедно с жена си кака Гена. Дъщеря им Стефка завърши висше образование – зоотехника. Има една дъщеря – Евелина също с висше образование и внучка Габриела. Спаска има двама сина – Митко и Иво, а Митко има две деца. Евдокия има един син, който следва висше образование. Казва се Николай. Батко Иван на 58 години получи инсулт и цели 10 години след това се бори за съществуването си и трябва да кажа, че успяваше да побеждава трудностите стоически както никой друг. Макар с трудно подвижен крак и почти неподвижна ръка без съпругата си кака Генка, която почина две години след инсулта му, батко Иван поддържаше образцово жилището си и всичко около него, но ... силите му се изчерпаха и той си замина от този сват на 68 години. Вечна ти памет, Братко!
Сестра ми Мария е родена 1925 година. По-голяма част от детството и е преминало в София като слугиня, тъй като епохата в която е растяла не е бележела реални възможности за просперитет. Колкото и да и е било трудно, слугинстването и е изградило правилен мироглед за действителността, жизнерадост и контактност. Пееше много хубаво. Често се шегувахме че е в „личен състав” на селото. Знаеше хората с трите им имена, общуваше с всички, за което те я уважаваха. Кака Мика и съпругът и бате Иван имат две деца – Георги и Йотка /Ваня/. А те също имат по две деца – Мариела и Иван на Гошо и Тони и Деси на Ваня. Отгледаха си добри деца – ученолюбиви и трудолюбиви. В детството на Гошо, Ваня и Мариела имам и аз скромен принос, тъй като бях сама и нямах още голямото ми семейство. Мариела, Тони и Деси завършиха висше образование – браво на тях! Сестра ми почина от инфаркт на 75 години внезапно, а можеше да поживее още за да се радва на добрите си внуци и правнуци, чийто брой е вече 7 фиданки.
Брат ми Петър е роден 1929 година. Много красив, строен и умен. Беше роден за офицер и стигна до чин полковник само с личния си труд, учение и упоритост. Заедно с кака Кина – съпругата му създаде дом и семейство с две деца – Пламен и Галина. Пламен повтори неговата професия и чин, като за известно време бе военно аташе в Германия и Гърция, а Галя завърши право и работи в български фирми с високо чувство за отговорност към работата и семейството си. Пламен и Галя имат по едно дете момчета – Петър и Жорко. Брат ми почина 2000-та година. Мир на праха му!
И накрая да запиша и няколко реда и за „изтърсъка” т.е. за мен. Последната издънка от клона на баща ми – Стоян Нисторов.
Родена съм на 22 януари 1937 година, когато майка ми е била на 48 години и е имала внук на 4 години. Баща ми е бил на 50 години. Израснах между възрастни родители, братя и сестра ми и почти нямам детски спомени от детството си и може би затова мили другарчета ми бяха книгите. Растях с героите от книгите и не познавах реалните хора, което даде отражение върху характера ми – прекалена доверчивост, идеализиране на хората и постъпките им. Това доведе до хубави и до грешни стъпки в живота ми – един несполучлив брак на 22 години и развод. След 20 години т.е. на 40 години създадох ново семейство с Михал Матев от село Лопян и неговите 4 деца сираци. Най-голямото бе на 9 години – Пламен, Галя на 7 години и близнаците Мирослав и Стефан на 5 години. Приех децата като свои и те мен като майка. Вече 32 години изпълняваме поетите си задължения на родители и деца, въпреки че след години от бракът ми – на 42 години аз родих син Светослав, който вече е 30 години и има син на 6 години. Казва се Йоан. Изказвам най-сърдечната си благодарност към моите родители за това, че през 50-те години на миналия век в Раковица ходеха да учат средно образование само децата на най-богатите селяни, а моите родители са оценили правилно, че трябва да уча по-нагоре, тъй като в моя детски живот най-важно бяха книгите и учението. По това време икономиката на страната бе в много тежко положение. Родителите ми получаваха дребни стотинки за трудов ден и въпреки това решиха да ме учат в София. За това решение имаше принос и брат ми Петър. Тогава той бе младши офицер в София и оказа морална подкрепа на родителите ми като каза: „Йонка се учи и трябва да продължи да учи. Аз ще ви помагам да я издържате”. След това обаче той се измести извън София, ожени се и не можа да изпълни обещанието си, но за момента той им даде своята морална подкрепа, за което съм му много благодарна и докато съм жива ще го помня това. А на родителите ми съм безкрайно признателна, че в онези тежки времена правилно са оценили момента и ми дадоха възможност да си осигуря професия в ръцете и с много труд воля и упорито учене цели шестнадесет години и 45 години трудов стаж.
И накрая да направя равносметката за родовото дърво на дядо Гене Нисторов от село Голема Раковица, област Софийска.
От 1859г. до 2009г. родовото дърво на дядо Гене е създало 103 клони, от тях: негови деца 7 клони, негови внуци 20 клони, негови правнуци 37 и пра-правнуци 39 млади фиданки.
На починалите дълбок поклон, а на живите здраве и дълъг живот.
От сърце на всички пожелавам: дано не се забравяме и основния ни девиз да бъде: „Обичай ближния си, помагай му в беда и се радвай с него на радостта и успехите му!”

ПОСЛЕПИС. Мои мили родственици,
Всичко, което прочетете в тези страници може да не ви удовлетвори, но това, което съм написала е от сърце и добронамерено. Всеки от вас ако иска нека да ги допълни и направи по-красиво родовото дърво на нисторовата фамилия от село Голема Раковица.

Клубът на пенсионера – сезон пореден

Клубът на пенсионера – сезон пореден

Автор: Валентин Добрев - Шкафа

Зимата вече си дойде и макар все още топлите температури навън, работата в градините и по къра свърши и за пенсионера, а и не само за него, се освободиха повече часове за почивка и за забавление.
Това ме подсети, че е време Раковишкия пенсионерски клуб отново да почне да работи на пълни обороти. Всички знаем за идеите и тяхното изпълнение, които имат нашите пенсионери. Не веднъж на страниците на вестника съм отразявал мероприятията, които организират те. Та седянките, та другите празници ли нещеш, но раковишките баби и дядовци знаят как да се веселят и да празнуват.

Новото тази година е, че от пролетта заработи Дневния център за възрастни хора, който се намира в сградата на здравната служба. Някои местни пенсионери посещават този център, който е създаден за хора от цялата община, но това е един плюс за връзките между възрастните от Центъра и всички пенсионери от Голема Раковица. Могат да се разменят нови идеи и хубавите мигове да бъдат повече и незабравими.
На добър час в новия сезон!

Откриване на детския център

НА 14 НОЕМВРИ ДЕТСКИ ЦЕНТЪР „ПРИЯТЕЛИ” ОТВАРЯ ВРАТИ ЗА ДЕЦАТА НА РАКОВИЦА

Автор: Стоянка Вълчева

Изпълнението на проекта Детски център „Приятели”, финансиран от Фондация „Работилница за граждански иници-ативи” по програма „Развитие на общности” с финансовата подкрепа на Американския народ чрез Американската агенция за международно развитие, Балканския тръст за демокрация и Фондация „Чарлз Стюарт Мот” финишира.

На 14 ноември центърът отваря врати за обучение, игри и изкуство за децата ни.
Той се осъществи и благодарение на дарители и доброволци. Общата стойност на проекта бе 1050,00 лв.
Центърът ще работи с деца на възраст от 2 до 12 години.
В съботните дни от 10 до 12 часа децата ще творят в курса по приложни изкуства на „Шопска задруга на майстора” с г-жа Елизабет Лазарова. Таксата е 3.00 лв. на посещение. Безработни родители и самотни майки са освободени от такса. Родителите трябва да донесат пантофки и гърненца за малките.
За учениците от селото и за децата, които не посещават училище и родителите искат да бъдат ограмотени Центърът предлага занималня всеки вторник и четвъртък от 14 до 16 часа, където децата да учат.
Официалното откриване на центърът ще бъде на 31 декември 2009г., когато възпитаниците му ще представят изложба-базар и ще се организира детски купон.

Протест на хората с увреждания

Протест на хората с увреждания
Теодор Дечев – независим кандидат за кмет на София, подкрепи протестиращите

На 05 ноември, четвъртък, от 11 ч., организации на хората с увреждания организираха поход от езерото „Ариана" до Народното събрание, където на депутатите беше връчен зако-нопроект за личната помощ, който, би мзогъл да регламенти-ра статута на личния асистент за хората с увреждания и би подобрил значително пълноцен-ната им интеграция в общест-вото.

Зад проектозакона стоят представители на 5 граждански организации, които от години работят за промяна на нагла-сите към хората с увреждания чрез активни застъпнически действия в подкрепа на техните човешки права и достоен живот.
Екип на тези организации (Фондация „Достоен живот” – Бургас, сдружение „Ти избираш” – Стара Загора, сдружение „Достоен живот” – Видин, сдружение „Бъдеще за децата с увреждания” – Казанлък и Център за независим живот – София) с професионалното и експертно сътрудничество на група от юристи изготви проектозакон за личната помощ. За първи път в България инициативни хора с трайни физически увреждания – самите те потенциални ползватели на лична помощ, предприемат активни целенасочени действия за постигане на законодателни нововъведения, чрез приемане на изработения от тях самите проектозакон.

В качеството си на независим кандидат за кмет , подкрепен от Партия „Зелените”, Тодор Дечев се включи в протеста като гражданин, без да провежда политическа агитация. Заедно със съпредседателя на „Зелените” - Андрей Ковачев, съпроводиха шествието от езерото „Ариана” до импровизирания митинг пред сградата на Народното събрание.

По-късно, пред представители на медиите той заяви следното: „София е град, който продължава да бъде недостъпен за хората с увреждания. Наблюдавам от 1998 г., имитационните процеси, които портичат в тази сфера – много говорене и почти никакви действия. Промени има само на терминологично равнище – инвалидите станаха „хора с увреждания”. Може би скоро ще станат и „хора със специални нужди”, но промените в терминологията не се съпътстват с действия, които да ги доближат до така желания независим живот.
В приетия от мен и ПП „Зелените” общ политически документ „Гражданско действие за Зелена София” се предвиждат радикални мерки за засилване на контрола за осигуряване на архитектурна достъпност ПОНЕ при новоизграждащите се сгради, които продължават да се строят по старому. Не бива да се допуска строителство на нови сгради, в които не са заложении необходимите възможности за достъпност на хората с увреждания”.


Източник: teodordetchev

Чакането като чукане

Чакането като чукане

Автор: Евгений Тодоров


Някои по-млади читатели очевидно не могат да разберат защо се е чакало за нова кола и колко се е чакало.
Трябва да признаем, че чакането беше резултат от известното разминаване между търсене и предлагане.
Хората, които имаха достатъчно пари да си купят нова кола, просто бяха повече от внесените коли.
А защо не са се внасяли достатъчно коли – ще попита някой.
Отговорите могат да бъдат различни, но за да не помръкне образът на светото минало, ще дам само един от тях – екологичния.
Партията и Държавата мислеха за природата и въздуха. И наистина тогава се дишаше по-леко. Държавата харчеше по-малко пари за горива, МПС и резервни части и икономиите отиваха за повишаване жизненото равнище на народа.
Улиците не бяха задръстени, градският транспорт функционираше нормално, нямаше нужда от магистрали – правехме ги колкото по тях по-бързо да се изнизват чужденците, за да не гледаме какви коли карат.
Ако някой все пак искаше на всяка цена да има кола, трябваше да направи вноска. Внасяш 1500 лева и получаваш талон с номерче.
И започваше едно голямо чакане.
Днешното потребителско общество, свикнало да пазарува „кеш ен кери” или казано на български – „мъж го искам, сега го искам”, не може да разбере очарованието на чакането.
Сегашното пазаруване е като секс с пъпчив гимназист – раз, два и готово.
Радваш се няколко секунди и всичко минава.
Чакането за кола или апартамент си беше като едно дълго чукане – хайде да го наречем секс маратон, който продължава години. И то групов, защото в изживяването участваше цялата рода.
Изпотени и изнемощели стигате до оргазма на покупката и разбирате, че любовта е свършила. Оттук нататък има само търсене на резервни части и чакане по сервизи.
Но да се върнем към началото.
Няколко години след Вноската, вече имаше смисъл да се ходи в градската Мототехника, където продаваха новите коли.
В Пловдив бяха направили светлинно табло, което показваше за коя марка докъде са стигнали номерата.
Така, с посещения на Мототехника, минаваха още няколко години. Имаше моменти, когато номерът се приближаваше на една ръка разстояние от Лада комби, примерно, но докато се разбере човек с родата, новата кола отново се отдалечаваше на светлинни години.
Отначало ходех веднъж в годината, после всеки месец, а като започна да ми наближава номера – всеки ден.
Предвидливите хора започнаха да правят вноски на децата си още с раждането.
Имаше и други начини – на търгове, където пускаха конфискувани на митницата западни коли, но желаещите бяха толкова много, че цените скачаха до небето. Е, имаше и разни тарикатлъци, но те бяха изключение от правилата на правоверния ни живот.
След панаирите пускаха по някоя и друга нова западна кола за продажба – как ставаше уреждането не мога да кажа. Но и днес градската легенда говори за автотенекеджията Неофит и за някакъв Васко, които си купили червени опели.
Със западни коли се уреждаха и децата на големците в София – те по линия на УБО.
Имаше още един номер да се вземе кола без ред – номерът „Караманев”
Георги Караманев беше министър на вътрешната търговия и услугите и имаше право да дава бележки за купуване на кола без ред. Бележките се даваха като награда най-вече на герои на труда и на известни хора на изкуството. Тодор Живков даваше апартаментите, Караманев – колите.
Народните любимци от сцената и екрана изиграваха най-добрите си роли в кабинета на министъра – трогваха го, разсмиваха го, досаждаха му…Само и само да вземат заветната бележка.
Някои успяваха да вземат даже по две бележки, при третата министърът обикновено разваляше приятелството.
Караманев обичаше искрено хората на изкуството, смяташе ги за приятели. Но дали те го обичаха също така искрено – не знам.
В някакъв период се виждах от време на време с Георги Караманев, много хора ми се чудеха защо не използвам момента, за да си поискам бележка като толкова други.
Някои започнаха да правят сметка колко ще спечеля – ако продам след това новата кола на турците, които бяха започнали да се изселват. Беше започнала Голямата екскурзия.
Не го направих и продължих да чакам за Лада Самара – може би защото предпочитах сексмаратона на дългото очакване пред бързото курвенско изпълнение в министерския кабинет.
Номерът на Вноската обаче все не идваше, дойде обаче 10 ноември .
И нали съм тарикат момче веднага усетих, че трябва да се сменя партньора и още на 15 ноември отидох в ДСК и си изтеглих и вноската за колата, и вноската за апартамента на името на дъщеря ми.
Сега някой ще пита – какво пък е това вноска за апартамент?
Ами горе-долу същото, като при колите.
Внасяш някакви пари и чакаш. Само че вноската тук не беше твърда, а колкото повече внасяш, толкова повече ти се увеличават лихвоточките. Те бяха функция от обема на парите и времето на тяхното престояване в ДСК.
Тук нямаше светлинно табло, а два пъти в годината обявяваха с колко лихвоточки човек може да тегли заем и да си купи апартамент.
Системата беше измислена така, че да има справедливост.
Чакащите бяха разделени на 4 групи.
Даже и да нямаш жилище, но след като живееш при роднини и не плащаш наем, значи си в Четвърта група и беше абсурд да се класираш.
Излезеш ли под наем, ставаш Трета група и шансът ти се увеличава.
Във Втора група бяха тези, които обитават помещения, непригодни за живеене.
Първа група – не помня, но тук сигурно са били бездомниците или нещо подобно.
Днес мога да си призная един грях – излязох фиктивно под наем, излъгах комисията и взех Трета група.
За да получа всички документи, чаках поне две седмици в едни тъмни коридори, около мен минаваха чиновници, които си шушукаха за някакви далавери и след това влязоха в затвора, а накрая решаващата дума имаше бъдещата майка на Ванко 1.
Ако човек се разрови из този блог, или си купи книгата „Записки по българския преход”, ще намери подробности за това приключение.
До ден днешен си спомням сюблимния момент – избора на апартамент.
Събраха ни в една зала и първо започнаха да извикват бездомниците и тези, които живеят в бараки и кокошарници – тоест Първа и Втора група. Те избраха и най-добрите апартаменти – в по-централните квартали и на по-ниските етажи.
Направи ми впечатление, че тези нещастници съвсем не приличаха на клошари, някои от тях бяха достолепни и добре облечени граждани. Поразпитах и се оказа, че уж справедливата система обслужва хитреците. Хората си имали по две жилища, прехвърлили ги на децата си и се регистрирали, че живеят в бараката на двора.
За мен остана апартамент на 10-ия етаж на края на града.
Язък за сексмаратона.
Мина ми през акъла да направя още една вноска – за по-добър апартамент, но се сетих, че вече съм на христовата възраст, на цели 33, и просто нямам време да се класирам още веднъж в този живот.
Внесох на детето. Както 20 години преди това беше направила майка ми...

blog.bg








Минута е много… или малко…

Минута е много… или малко…

Автор: Павлина Петрова

Често се питам кога една минута е много... или твърде малко време…
Минута е много, когато трябва да изложим гърди срещу свистящ куршум към приятел; когато трябва да хванем ръката на дете, тичащо към летяща кола; когато трябва да кажем „Обичам те” без да мислим за условия… А всъщност „една минута време” е толкова относително понятие… И може би никога недостатъчна да изразим всички емоции, които напират в нас, за да покажем на света своето въодушевление от радостта, че живеем, че можем да сме полезни за другите… и да откриваме неподозирани хоризонти… Дори маргиналните решения, които ни тласкат до дъното, не могат да се поберат в минута време. И в същото време е достатъчен само миг, за да прозрем житейски истини… да видим пътеводния лъч светлина. Да усетим силата му, въпреки тъмните пóмисли. И да можем да предприемем радикални промени. Следователно „минута време” не е неоспоримо понятие. Характеризираща време, тя може да бъде енергия… Точно със своите 60 секунди да ни зареди с нужната сила! За да можем да се противопоставяме на злото, коварството, лъжата, егоизма, колебанията, интригите… Една минута е движение в съзнанието ни не само в една посока… Връща ни към миналото, което не можем да променим. Но погледнато от сегашната минута, ни насочва към необходимите действия, за да може бъдещите ни очаквания да са осъществими и значими; да заличим пробойните от погрешните си минали ходове. Да бъдем отворени за всичко ново и да не задвижваме само умствените рефлекси за възприемане на готова информация, а да я осмисляме и анализираме. Една минута е свобода, когато сме изслушали мнения на всякакво равнище и сме съумели да изкажем собственото си виждане, без да се чувстваме в плен на чуждите становища. Една минута е богатство, когато съумеем да не я пропиляваме в бездействие, мрачни мисли или отчаяние. Една минута напомня холограма, всеки фрагмент от която носи цялата информация за личността ни. Тогава възниква въпросът: Побираме ли се в една минута? Не знам… Затова са ни дадени повече минути живот. И от нас зависи дали ще ги разбъркваме или подреждаме. С отговорност за всяка минута.

СтиховеБГ.com