понеделник, 23 ноември 2009 г.

"Повикът на самотата"

"Повикът на самотата"

Кога самотата идва и се настанява в душата ти, без дори да попита? В кой точно момент се оглеждаш и разбираш, че няма никой около теб, че си сам – съвсем сам, изоставен в безлюдната зловеща пустиня на живота си?

Трудно е да осъзнаеш, че нямаш никого до себе си, че сам трябва да продължиш през маршрутите на живота, да преодолееш многобройните препятствие, поставени пред теб. Няма никой срещу протегната ти ръка – зов за помощ, зов за милост. И цялата земя мълчи, няма какво да ти каже. Вечният мрак в света ти постепенно те обхваща, завладява изтормозената ти душа и безпощадното було те прибира в покоите на нощта.

Душата моли за прошка, сърцето – за любов. Душата иска компания, сърцето – пламък за живот. Трябва ти онази малка искрица надежда, която е правила съществуването ти реалност, за да те накара отново да повярваш в илюзията, че си жив. Трябва ти нещо, заради което си заслужава да продължиш мъките си. Не заради себе си, не заради егоизма на човешкото същество. А заради Луната и звездите, Земята и небето, сушата и морето. Заради самата вечност, която така здраво е стиснала духа ти в леденостудените си пръсти. Точно тази вечност, която те буди нощем, която кара сълзите ти да текат, заради която изпитваш онази тежест в гърдите, от която не можеш да дишаш, заради буцата в гърлото, от която не можеш да преглътнеш. Заради всичко, заради едно просто „Продължавай” , заради последното свежо цвете в мрачната пустиня, заради последния изгрев, залез, порок, заради последната звезда, тъга, любов…

Повдигни глава нагоре към онази част от бездната, от която някога си паднал. Погледни нагоре и виж за последен път святкащата надежда в очите си в отражението на кристалната повърхност, притискащата те все по-долу в безкрайността и напук на всички, напук на всичко, стисни очи и се изправи.

Chrissie (Крис)

otkrovenia.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар