Името на Раковица е една от загадките, която не можах да разкрия и не се
знае откъде произлиза и откога датира то.
Едната от версиите е че идва от раците,
които са се развъждали в големи количества по четирите и реки – Равна, Лопушна,
Два брат и Треска. Тези раци и сега се срещат в големи количества по Два брат и
Треска. Прилагателното име Голема,
което стои пред Раковица е поставено от скоро, за да се различава от другите
села с подобни имена, като Трънска Раковица. Трънска Раковица сега носи името
Мала Раковица и все още е под един окръг с нас. Смята се, че тя носи името
Раковица от изселената някога Средногорска Раковица. Когато последната е била
изселена, по-голяма част от семействата са се запътили на запад към Нишко и се
поселили там, където сега се намира Мала Раковица. Тогава, за да не се загуби
името те са нарекли новото село отново Раковица. Истинноста на това предание се
засилва и от факта, че и сега в нашето село има родове като Грънчовци,
Кьосевци, Ушкуловци, Лажовци, Нешовци и др., които водят началото си от
Трънско. Когато нашето село се е възстановило на сегашното си място, то
членовете на горепосочените родове са пожелали и са се завърнали тук. Има обаче
и такива от старата Раковица, които не са се върнали, а са предпочели да
останат там, където продължават да живеят и до днес. Не ми се отдаде случай да
посетя тази Мала Раковица, където може би щях да получа някои интересни
сведения. Един свещеник, който служи в София и е родом от тази Мала Раковица,
ми разказа, че навремето тяхното село е било доста голямо, но много от
семействата, които са живели там и са се завърнали в Средногорието, от където
им е корена и след това селото им станало малко. Това звучи доста
правдоподобно, като знаем за родовете които ви споменах по-горе.
Друго поверие гласи, че селото ни е носило името Четал дере или Четаливо,
което подхожда на местоположението му, заради реките Равна и Лопушна, които се
вливат в една и приличат на четал. Дали това е вярно, обаче не се знае.
По-вероятно е самото масто да е наричано от турците Четал дере, а не самото
село, но те така са наричали и самата Раковица.
Турци и черкези за гавра и позор са наричали селото „хайдушко” или
„комитско” и от там някои от жителите на съседните нам села са я наричали
„Айдушка Раковица”. Това обаче не трябва да ни обижда, защото означава, че от
Раковица са излезли много борци за свободата на България. Та нима е позор, че
хората са работили против турските поробители за благото на селото и на цяла
България. Ако уважаемия читател не е знаел какво се е вършило в Раковица по
време на турското робство и най-вече през Априлското въстание, то нека след
като прочете „Записките за участието на Раковица във въстанието” и тези редове,
да помисли и да прецени дали това е обидно прозвище.
От тези и от последващите сведения може да се извади заключението, че
раковчани, след завръщането от трънско, са се заселили около реките, а не по
старите махали, защото тук е по удобно и има вода в изобилие. Първите са се
заселили около симитчийската воденица и старата челебийска махала и не се
смущавали от никой, за да запазят старото име – Раковица.
Преданието разказва, че преди 300-400 години, населението на селото е било
принудено от турците да се изсели, заедно с животните си и целия си багаж.
Всички хора от селото се изтеглили до местността Калугерица, където седнали на
обща трапеза, където хапнали, пийнали и си поприказвали заедно за последно.
Поплакали си те, взели си сбогом и после кой на къде види започнали да се
изнасят. Все пак те спазвали някакви указания, дадени им от турците, и едни се
отправили на изток из Смолешката река и все по течението на река Тополница за
Филибе, Едрене, Стамбул и пр. Други се отправили на запад към Пирот, Ниш и пр.,
а трети преминали през Стара планина и какво са патили само те си знаят. Това
изселване е станало най-вероятно заради бунтарството на раковчани около
заробването им от турците. По-късно, повечето от родовете са се завърнали и са
се заселили отново по тези места, като първите са били около мястото, където
сега е Барбутската воденица.
Ето какво гласи преданието около новото заселване на селото:
Както вече споменах, когато хората от селото се изселили, те тръгнали в три
различни посоки и едни от тях стигнали чак в Стамбул. Когато един богат турчин,
от съседните на Раковица села, отишъл в Стамбул, срещнал на улицата един момък,
който продавал симиди. Купил си той няколко симида и понеже момъка му направил
впечатление, както в говора, така и в обноските , го попитал как му е името и откъде е. Mладежа му казал името си и че е от Софийско и след това
му разказал за изселването на селото му и как той и неговото семейство
попаднали в Стамбул. Тогава турчина развълнувано му казал, че и той е от тези
места и че има воденица на Чатал дере. Казал още, че ако те желаят, може да
нареди да се върнат по родните места (сигурно е бил някой важен турчин), а него
щял да направи воденичар във воденицата си. Това била голяма чест, защото
воденичар в онова робско време било голямо благодеяние. Замислил се момъка,
съобщил на своите съселяни за срещата с този турчин от техния край и те се
съгласили с отправеното предложение. Открили те пак турчина, казали му за
своето решение, той издействал завръщането им и един хубав ден те се озовали в
своята родна и изоставена Раковица. От старото село те не открили нищо.
Намерили само воденицата, казана им от турчина и се заселили около нея. След
тях започнали да се връщат и други раковишки бежанци, които се били пръснали по
други места из България. Така заселването постепенно се разширявало, докато
стигне до сегашното си положение. Турчина изпълнил своето обещание и направил
момъка воденичар във воденицата си, а след време му я оставил и от тогава тя се
нарича – Симидчийската. В последствие тя преминала в Барбутския род и започнала
да се нарича Барбутската воденица[1].
Освен това цялостно изселване на Раковица, след това е имало и други, но те
са били по единично или на отделни групи. Хора са били изселвани на групи от
турската власт, заради непокорство и бунтарство. Турците са прощавали на
буйните глави за тяхното непокорство и не ги убивали, само при условие, че
напуснат родното си село и се заселят някъде другаде, далече от тук.
И сега в Пирдоп, Клисура, Ихтиман, Копривщица, Панагюрище, Петрѝч, Казичане
и др., има фамилии – наследници на раковишки изселници.
В Пирдоп например са се преселили дядо Иван със синовете си Николай и
Тодор, наречени Которетата. Там е и рода на дядо Станчо Раковчанина.
В Клисура са се преселили семействата на Митър и Кола Билярски, наречени
Терзиовци, те са от сегашния Малчов род. Там е и семейството на Станчо Грънчов.
В Рахманбаре (Карловско) са се преселили семейството на Иван Божичков и
някои други.
В Ихтиман са отишли Георги Белев (Кожухаря), Ангел Тодоров и други. От
последните два рода, днес има лица, които се проявяват като доста добри
журналисти и писатели.
В Копривщица се преселили Никола Раковчанина (както го наричали
копривщенци), Цоко Николов със жена си Домна. Техният син Петър по-късно се е
преселил в Душанци, където е бил абаджия. Със същата професия той се е
подвизавал и в Цариград и Анадола. Петър и Цоко са били добри познати с Добри
Близнашки и те са били причината той да се пресели също в Копривщица. По-късно
Петъре станал причина, Добри да отиде в Цариград, където е станал байрактар в
четата на Лефтер войвода. Той даже и сам е бродил с чета до Анадола. Където и
да е ходил Добри, той все се е отличавал със своите отрицателни качества, които
били причина за неговата прокуда. Но тези отрицателни качества се състояли в
това, че той изключително много мразел турците и винаги се бунтувал срещу тях.
В Панагюрище се преселили Петър Близнашки, Никола Близнашки, Ганчо Раков,
Дойчо Раков, Лулчо Раков, Ланко Раков, Делчо Шишков, всички раковчани от рода
Перфанови и други.
В Петрѝч се е преселил Петър Раков, от чийто род има хора, които са взели
дейно участие в Априлското средногорско въстание.
В Казичане са се преселили Илия Белев Логинов, Зайко Дурински и други.
Има и много раковчани, които по най-различни съображения са забягнали във
Влашко (Румъния). Там много от тях са намерили и своята смърт.
След освобождението на България през 1878 година също е имало раковчани,
които са се изселвали от селото, но това ставало не по принуждаване от турците,
а заради надежда за по-добър живот. Такива изселници има в Александрово
(Казанлъшко), където са отишли Велчо Ушкулов, Иван Ганчов, Стоян Рашков, Спас
Груюв, Стоян Ганчов, Ганчо Ганчов, Рашко Нейкин, Петър Драгански, Павел
Табашки, Цанко Минков, Тото Чобев и др.
В с. Николаево (Казанлъшко) се е преселил Стоян Рашков, а в с. Бельово –
Никола Джоров; в гр. Станимака – Стойно Барбутски; в Радомирци (Лукувитско) –
Михаил Йовков, Вельо Йовков, Тоше Пушев, Петър Пушев, Петко Гръмодолски, Илия
Гръмодолски, Павел Ачов, Георги Чавдарски, Гене Малчов и други.
Във Врачеш (Ботевградско) се е изселил Илчо Иковски.
В с. Каракъшла (Добричко), групово са се преселили Тасо Барбутски, Иван
Илийкьов, Атанас Чобев, Спас Груюв (овчаря) и други.
В с. Връбляне (Нови пазар) се е заселил Георги Логинов.
В с. Селаново (Оряховско) са отишли Петър Грънчов, Андрей Мутафчийски,
Петър Велков, Иван Грънчов и други.
В Бяла Слатина се е преселил Мико Митров, а в Карнобат Андрей Рашков.
Много раковчани има преселени и в с. Белица (Ихтиманско): Нино Яхлев,
Димитър Нисторов, Алекси Иванов, Захари Ненов и др.; в Челопеч (Пирдопско) –
Деле Чавдарски, Милош Апостолов.
В Радославово пък се е преселил един от раковишките заточеници от остров
Родос – Иван Рашков.
В с. Кърлиево се е преселил Петко Рашков, а в Смолско – Георги Малчов.
След освобождението в Панагюрище са се преселили и Нено Тараличков, Иван
Ненов, Стоил Узунски, Серги Ненов, Петър Тосунски и други.
В съседното село Гюреджия (днешното Огняново) са отишли други двама от
заточениците ни на о. Родос – Кола Вельов и Илчо Казъмски. Също така там са се
преместили и Петко Механджийски, Гене поп Иванов, Нино Недин, Ангел Добрев, Иван
Кръстьов, Никола Чавдарски, Владимир Уфачков, Филип Уфачков, Добри Шиндарски,
Сидо Пудев, Харалампи, Симов Ружин, Димитър Николов и други.
В Богданлия пък са се преселили Димитър Кишпарски, Георги Лумбев, Найден
Кишпарски и други.
В с. Сегарлиево (днешно Априлово) е отишъл да живее Стефан Митров Груюв; в
Чеканчево – Григор Недков; в Горна малина – Петър Недков; в Макоцево – Алекси
Пекев, Иван Пекев, Стоян Раков; в с. Белопопци – Стойно Генев, Стамен Гръмодолски,
Милка Симеонова, Станоя Налбантина, Георги Тинтов, Гене Търнин, Стойно Ранджов,
Трайко Боцев, Мита Минов, Гене Гръмодолски, Тасо Драгански, Гене Близнашки,
Стоян Гащерски и други.
В с. Байлово са отишли Спас Кьосев, Лука Кукарандов и Спас Паров.
В Гайтанево ва се преселили също някои раковчани, а те са: Марин Ранджов,
Захари Близнашки, Петко Драгански, Иван Нонкин и други.
Раковчани има и в Кривина – Захари Ранджов, Георги Орхански, Ланго и
Димитър Спасови.
Най-голяма е обаче групата, която се е заселила да живее в столицата София.
Броят на раковчани, които живеят там е толкова голям, че отдавна не може да
бъде изброен и описан. През турско време в София са живели много малко наши
съселяни, както и в първите 20-30 години след освобождението. Там по това време
са живели и работили не повече от 5-10 човека. По това време вниманието на
раковчани е било съсредоточено в церене на раните, причинени от турците през
време на Средногорското въстание. В последните три-четири десетилетия обаче,
много от жителите на Раковица са загърбили селския живот и са се насочили към
пълната с прелести София. Да но там те намериха само трохи, но те не бяха
претенциозни и придирчиви и бързо се пригодиха към градския живот. Със своите
качества на трудолюбие и пестеливост, повечето от тях пребивават там доста
сносно. Много от тях са станали собственици и си имат кой по-големи, кой
по-малки къщи. Те вече са станали толкова много, че ако тръгна да ги изброявам,
със сигурност ще пропусна много от тях.
В София обаче има и много раковчани, които са без собствени къщи, които
работят там и живеят под наем у роднини и приятели. В последно време, числото
на тези градски раковчани надвишава това на тези, които са останали да живеят в
Раковица. Тази миграция от село към града е неизбежна, защото там хората си
намират работа и препитание, но въпреки всичко населението на селото винаги е
вървяло напред, с което ние много се гордеем.
Тези, които решават да отидат в София, са пръснати из целия град и без
никакви връзки и подкрепа успяват да си намерят работа и да живеят добре там.
Защото тези хора, напуснали родното си огнище, са закърмени с чистия въздух на
хайдушкия раковишки балкан. Повечето от тях пазят спомена на изживяното, на
тежката раковишка съдба и винаги ще се гордеят със своето село и със своите
предци.
Тези раковишки софиянци намериха спойката, която ги обединява в София и
тази спойка се нарича „Културно-просветно дружество Калиновец”. То е основано
от група видни раковчани и има за цел сплотяването, опознаването,
просвещаването и култивирането на софиянците-раковчани. Хората от това
дружество са имали за цел да помагат на своите съселяни и да им насаждат онези
познания и добродетели, които са нужни за благото на тях и на обществото. Но
най-важната цел била, това дружество да служи за връзка между тях и родното им
място – изстрадалата Голема Раковица. Това дружество се основава през 1931
година и просъществува вече 20 години. През първите години на неговото
съществуване, макар още в организационен период, се организираха различни мероприятия
и вечеринки, на които могат да завиждат представителите на много други села.
Тези мероприятия показаха колко много раковчани жадуват за опознаване,
единение, за култура и просвета, за общото благо на родното им място. Всеки
един, който пожелае, може да прояви инициатива за постигане на общата цел. Но
за да стане това факт, трябва всеки раковчанин, независимо къде се намира, да
се грижи, да помага и поддържа според възможностите си всеки нуждаещ се негов
съселянин. Само по този начин ще се постигне благородната цел, която сме си
поставили и не трябва да позволяваме тя да угасва.
Първоначално, управителното тяло на това дружество се е състояло от
следните лица: Петко Велчев[2],
Трайко Кръстев, Александър Раджев, Йордан Петров, Яким Латинов, Теофил Радев,
Георги Пандурски. Председател на управителния съвет е бил Петко Велчев.
Контролната комисия на дружеството е бил в състав: Петър Нисторов, Марин
Паров, Цветко Шиндарски, като председател им е бил първият.
Тези лица, заедно с всички членове, са заработили с прекален идеализъм и
резултатите не закъснели да се явят.
Ще забележа обаче и една тъжна проява в неговия сегашен живот. Тя се състои
в това, че сегашните раковчани, които следва да бъдат в редовете на
дружеството, стоят вън от него и мотивират отсъствието си с неоснователни
причини.
Няма коментари:
Публикуване на коментар