ПОМИНЪКЪТ НА РАКОВИЦА
Поминъкът на раковишкото население е в земеделието, скотовъдството и
дърварството. Поради факта, че сме балканско село, то земеделието ни е слабо,
но все пак то е основният ни поминък. Скотовъдството ни не е добре развито, а
гората ни е на доунищожаване. Но въпреки всичко, трите бранища се допълвали и
създавали възможност да се преживява общо взето положително. От земеделските
култури се сеят жито, ечемик, ръж, царевица, фасул, картофи, леща, тиква и др.
След прибирането на реколтата нивите с есенниците се изорават и остават
угари (не се сеят), за да се обработят и приготвят за следващата година. Някои
по-силни ниви се садят с царевица, уров и картофи. Нивите се обработват с рало,
ралници и по-рядко с плугове, влачени от волове, крави, коне и биволи. Някои
ливади са засети с люцерна, която се коси от два до четири пъти годишно и е много
хубава храна за добитъка.
Като домашни животни се отглеждат крави, волове, биволи, коне, магарета,
овце, кози, кучета и котки. Отглеждат се също и свини, както и различни пернати
животни, като кокошки, патки, гъски и пр. Повечето от тези животни са за местно
потребление, а малка част отиват за продан.
Телетата, слабите волове, яловите крави и пр. Летно време се изкарват на
паша в планината, където стоят от Гергьовден до Димитров ден и се наричат
яловина. В празничен ден, всеки който има животно в яловината, праща някой от
домашните си, за да накърми животното с ярма и сол или със специално замесен
хляб. Обикновено да кърмят яловината ходят млади момичета и момчета, които са
тръгнали в ранни зори, към 4-5 часа, като по пътя си събуждат всичко живо със своите
песни, шеги и закачки. Човек трябва да чуе техния глъч, за да усети на какви
песни са способни местните жители, дори при едно такова незначително събитие.
Лятно време, преди Гергьовден, делят овците и козите на две. Едната част се
състои от отбити агнета, ярета, шилета и ялови овци и кози, овни и пръчове и
всичката тази твар се откарва в планината, където се пасат цяло лято и се
скарват чак през есента. Другата част овце и кози, които се доят, остават в
селото, пасат се близко до него и се връщат да се доят всеки ден, като в
първите месеци това става по три пъти на ден. Овците нощуват по нивите на
егреци, за да наторяват земята ( тяхната тор е много силна), със същата цел и
яловите говеда спят по нивите в балкана. За изхранването на тези животни през
зимата се събира сено и слама, които се трупат на сушина в плевни или се правят
купи до кошарите в балкана, където по някога зимуват стадата. В края на
пролетта всички овце, шилета и кози се стрижат и вълната и козината се събира и
се обработва и от нея се приготвят платно и козляци за нуждите на семейството.
Поради недостиг на сено, слама и пр. Всеки стопанин отглежда най-много до 100
глави добитък.
Пчеларството в селото не е много добре развито, макар че има добри
условия за неговото модерно практикуване. Стари кошета има много, а нови,
модерни сандъци – съвсем малко. За в бъдеще пчеларството сигурно ще се развие,
пзащото има много гори и пасища по балкана, където пчелите да събират нектар и
прашец.
Горите в раковишката мера са държавни, общински, частни и общи
кории. Използват се главно за отопление, а дървета за строителен материал са
останали малко. От гората се препитава една трета от населението на Раковица, и
то по-бедните, които берат дърва както за себе си, така и за продажба на
нуждаещите се в околните села и в София. В миналото за там са пътували цели
кервани с дърва за продан. От там не са се връщали празни, а са купували всичко
необходимо за зимата – както за ядене, така и за обличане.
Сега обаче сечта е спряна и горите са завардени, и много семейства объркани
се чудят какво да правят. За сега гората се сече на етапи. Землищата на Копана
могила, Казновец и Трите чукари през турско време е била държавна или бейска
гора, но раковчани не са се церемонили и са секли в нарушение из нея. В
раковишката гора растат: дъб, бук, габър, липа, осен, трепетлика, дрян, круша,
слива, леска, киселица, бор, ела, смърч, дива череша, щипка и др. От плодните
дървета се събират плодове за ядене и сливи за ракия. Плодовете на тия дървета
по ниви и ливади е частна собственост, а по горите – обща.
През турско време от гората ни са правени много дървени въглища. Те са
карани най-много в Самоков за видните, където се приготовлявало желязо. За
някои от тези въглища е плащано малко – само по няколко оки жито, а друга час
от въглищата са приготвяни и карани ангария поради някакво наказание. След
освобождението също са горени въглища, но вече са търгувани най-много в София. Поради
приготвянето на дървените въглища и сега по горите има малки площадки, където
са горени те.
Овощни градини и
лозя в землището на нашето село няма и не може да има, защото
такива не може да виреят по тези места, нищо че са правени опити. Другата
причина за липсата на такива насаждения е незнанието на местното население
какви сортове могат да виреят тук, за да бъдат засадени имено такива. От скоро
се правят експерименти с някои видове овощни дръвчета, но резултат за сега
няма.
Друг допълнителен занаят в Раковица за някои е воденичарството,
тепавичарството, варниците, кръчмите, бакалниците и пр. В землището на селото
има 11-12 воденици с по едно
витло, а има и една моторна. Някои от тях се намират в самото селоу а други са
вън от него. Тези воденици са на Кьосевата, Шишковата, Грънчовата, Геновата, Рашковата,
Коловата, Алексовата, Петровата, Г.Димитровата, Казъмската, Абрашевата,
Лумбевата, Пушевата, Барбутската рода. Тези воденици са били частни – на едно
или няколко лица, които са били ортаци, като всеки от тях е работил по няколко
дни, а после другият го е сменял. Най-старата от тези воденици е Барбутската,
после е Кьосевата, Грънчовата и т.н., като сигурно са строени, след като са се
завърнали нашенските бежанци от Мала Раковица или другаде. Днес съществува само
Павловата воденица, заедно с няколко къщи пощадени от пожара през Априлското
въстание. Сега те представляват същински стари паметници и служат за връзка
между миналото и настоящето. Над някои от тези воденици, които са в селото
смърта (в лицето на регулационния план) се е надвесила с косата си и те скоро
ще бъдат заличени. Те денонощно тракат със своите кречетала, сякаш протестират
срещу тази неправда – отнемането на живота им. Но както изглежда всичко ще е
напразно.
Има две тепавици, които
се намират вън от селото. Това са Казъмската и Лумбевата и те работят само
пролетно време и обслужват както раковчани, така и селяни от околните села.
Във варниците на селото
се приготвя доста задоволителна по качество и количество вар, която в повечето
случаи отива за местното население, но има случаи когато се изнася и навън.
Кръчмарството в Раковица е сравнително добре застъпено. Провидението е
наспорило Раковица с няколко, а по-точно 8-10 кръчми, макар, че малцина от
сегашните кръчмари са видели хаир. Както другаде, така и у нас, този занаят се
практикува повече за вербуване на клиенти на съдилищата, затворите и болниците,
както и за всевъзможни други сплетни от които много наивни хора дълго време не
могат да се освободят. С малки изключения всички кръчми са на местни хора,
които същевременно ги използват и за бакалии, а стопаните се занимават и със
земеделие. Присъствието на млад човек в кръчмите се счита за позорно и
неприлично нещо.
В селото има и между 7-8 бакалници
в които се търгува със стоки, закупени от Новоселци, София, а едно време и от
Пловдив, където левът е вървял 6 гроша. В турско време и в първите години след
освобождението местни бакали не е имало, а отвън са дохождали амбулантни такива
продавачи, като те са били гърци, евреи и пр. Сутрин са идвали, а вечер са си
отивали. Те не са смеели да нощуват в селото, а хората са казвали: „Гръкът е
дошел!” Отивали и пазарували, обаче гръка или евреина винаги са си отивали под
загуба, защото раковчани са били винаги безмилостни към тези паразити.
В селото има и няколко терзии, ковачи, кожухари, плетачки, дърводелци,
дюлгери, колари, каруцари, говедари, биволари, телчари, овчари, козари, яджии,
свинари, бозаджии, яйчари, зарзаватчии и пр. Някои от тях работят зимно време и
обслужват повечето местното население. Всички раковчани обработват земята си.
Обущар и мутафчия е имало само по един, но те не са били местни хора, а са били
родом от гр. Панагюрище. След тях е имало и някои нашенци, които са прихванали
този занаят. Грънчар е имало само един, който също не е бил от тук, а се е
призетил в Раковица от Трънско. Няколко години преди освобождението в Раковица
е имало и един човек за гайтани. Такива гайтанджии е имало много в редица
подбалкански села, но сега не съществуват. Чарка се е намирал в двора на Цано
Бояджийски, който е бил родом от гр Пирдоп. Сега там живеят Велко Цановите
наследници. Същият е имал и няколко малки фабрики за приготвяне на сапун, като
там са се правели по-големи количества, за нуждите и на околните села.
В турско време моми, начело с драгоман и малко ергени на групи са ходели на
Чалтик – на работа по оризищата в Пловдивско и Пазарджишко. Ходили са също и на
жътва в Ромъния, където са престоявали по три седмици. Заминаването им и
връщането им са били придружени от буйни песни. В повечето случаи те били
изпращани от жени и деца и това представлявало едно нежно събитие за селото.
Когато пак на групи се завръщали обратно, щом се появели из зад баире и песните
им огласяли пак цялото село. Тогава хората излизали от къщите и се провиквали:
„Романките си идат” и всички радушно ги посрещали, като много често се срещали
и сълзи в очите им, а някои малки направо са плачели, че са ходили на тежък
труд по силният слънчев пек, после тежък път са пътували, за да подсладят
живота на семействата си и да приготвят своят чеиз. Те са ходели из другите
места, защото жетвата в Софийското поле започвала три седмици по-късно
отколкото в Пазарджишко и Пловдивско. След като се върнели от там, те започвали
жътва в Софийското поле, а накрая и в Раковица. Труд, труд и само свещен труд.
Една друга работа, която вършат раковишките момичета е слугинството. Тази
работа се извършва от момичета между 10 и 20 години. Макар тази работа да не е
много престижна, много момичета прекарват в София като прислужнички и
възпитават децата на просветените. Те се цанят повече месечно, от Гергьовден до
Димитровден и обратното. В София, между интелигентния свят, те изучават много
добре живота и после стават добри домакини. Но този занаят не е много по волята
на повечето момичета и те се стремят да го избягват. И то не заради мъчната, но
благородна работа, а заради грубото отношение на господарите им, които много
често се отнасяли не съвсем по човешки към тях. Често попадали на криворазбрани
и не много реномирани семейства. И най-вече волния и горд горски дух на тези
червенобузести млади момичета не им давал покой сред неразбраните и противни нрави
и обичаи на разнородна София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар