ХРАНАТА НА РАКОВЧАНИ
За храна раковчани употребяват хляб, сирене, мляко, извара, масло,
слънчогледово масло, месо, мас, яйца, картофи, фасул, лук, зеле, пиперки,
домати и всички останали храни, които са познати по този край.
Хлябът е ръжено-пшеничен, с квас или без квас. Ако е с квас го печат в
подница с връшник или засипан с жаравина в огъня. Този хляб се нарича квасник.
Рядко са семействата, които нямат фурна в своят дом. Без квас приготвят погачи
във вършник или в жарава в огъня.
Млякото, което добиват от крави, овце, кози и биволици уго употребяват
най-често квасено или мътеница. От него приготвят масло, сирене, извара,
суроватка, севедене, белмаж, оргут, куртмач и пр.
Свинското месо, което добиват от угоени или средно угоени прасета, го
насолват в качета и имат през цялата зима. Свинете се колят около Коледа. Освен
това месо, раковчани рядко употребяват друго.
Зелето, пиперките, патладжаните и други подобни зеленчуци употребяват в
суров вид или консервирани във вид на туршия. Такива туршии се правят във всяко
семейство.
От царевицата се прави царевично брашно, от което правят качамак,
кукурузник, попарник, а също така царевицата се консумира варена и печена.
Всички членове на семейството се хранят заедно, като на паралия се слага
хляба и в паници сготвеното ядене. Мъжете сядат на ниски трикраки столчета,
жените са клекнали до тях, а децата са насядали направо на земята. Всички
гребат от една паница, като едно време са използвали дървени лъжици, а от скоро
и метални. Ако яденето е по-гъсто, то го топят със залци, с ръка, но от съвсем
от скоро се използват и вилици. На малките деца сипват яденето в отделни
панички или капачета. Хранят се по четири пъти на ден – сутрин в 8 часа, на
обед към 12 часа, кьораво пладне правят към 4 следобед, вечерят по тъмно. Това
е през лятото, защото деня е по-дълъг. През зимата ядат по три пъти.
ГОСТОПРИЕМСТВОТО НА РАКОВЧАНИ
Едно време гостоприемството е било на голяма почит сред нашия народ. От
край време и раковчани се славят като доста гостоприемни.
Когато у дома дойде чужденец, всеки го поздравява с „добре дошъл”, подава
му се ръка и госта се кани да седне и да отпочине. Когато се разбере, че
чужденеца няма свои роднини или други близки в селото, всички се надпреварват
кой ще го вземе да нощува у тях. У дома той бива нагощаван безплатно и нощува
добре и спокойно. Сутрин рано, пак всички в къщата го изпращат да пътува за
там, за където е тръгнал, като го изпращат с „На добър път и пак заповядай!”.
За тази, а и за други свои добродетели, турците отдавна са казвали: „Нешкин
милет сте всички и всичко ви е добро, само да не слушате комити и московци, че
ще ви изядат главите.” А раковчани само са се усмихвали и си казвали на ум:
„Като ми пееш Пенке ле, кой ли ми те слуша?”.
Бунтарския дух на населението, както и начина му на живот през турско, са
оставили отпечатък, който не се е заличил и до днес. Многото борби, мъки и
страдания, както и разочарованията са отвлекли и отслабили волата и желанието
на раковчани към култура и просвета и в това отношение те са останали много
назад в сравнение с други села наоколо. Виновно за това е Средногорското
въстание, през което е било нанесено голямо душевно и морално сътресение, както
и материално обедняване на населението. Това дълго време не може да се забрави
и поправи, макар и отдавна България да е свободна. Докато си ближем раните и
докато те оздравеят окончателно, ще мине много време. Затова държавата трябва
да обърне по-голямо внимание и да не бъде мащеха за това заслужило село, което
е дало всичко възможно за свободата. Ако бе погледнато както трябва и то поне
от части, то сега то щеше да бъде на висота и нямаше да го има това мъчително
положение, в което се намира сега Раковица. До сега е било без никакви
претенции по нещастията и заслугите на селото. Мислехме си, че цялата награда
се състои пв това, че не държавата, а Софиска община е кръстила една улица на
негово име, без никой раковчанин да знае за това. Поисках да узная как хе
станало кръщението, но и в общината не можаха да ми кажат точно. Макар, че се
отнесох до един инженер, който да ми даде положителен отговор, останах с
убеждението, че някога, когато е извършвано това кръщение, нито е мислено
много, нито е отразено подобаващо в кръщелния списък, та сега обществото ще е в
неведение. Привличам вниманието на надлежните длъжностни лица да се оправят
тази и ако има други подобни неизправности. Защото би било правилно, когато се
кръщават улици, градове и села, то това да се отразява подобаващо в нарочен
регистър, а също така да се отбелязват в кратко мотивите, които са довели до
това кръщаване. Та при нужда хората да могат да се осведомяват подобаващо.
През турско време София малко е привличала раковчани, въпреки, че тя е техния естествен център. Очите на нашенци са
били обърнати повече към Панагюрище, където се е ковала свободата на България.
Въпреки, че от там са ги делели гори и балкани, в които жертва са падали доста
раковчани, това не било пречка за тях. Едва след освобождението, пътят и очите
на Раковица са се обърнали към София. Но те не са могли да я използват в
културно-просветно и материално отношение и то не заради друго, а заради
описаната вече скромност на раковчани. Такъв народ, който лежи изключително
само на своите плещи, без да отегчава държавата със своите грижи и болежки,
заслужава само почит и уважение, и поне някаква минимална помощ.
След освобождението, Раковица е дала най-голям кадър войници, които
попълваха Първа софийска дивизия, която през Балканската и Европейската войни,
броди по целия Балкански полуостров и прослави българското оръжие. За
раковишките войници през Европейската война, капитан Коджов, ротен командир на
16 рота на VІ пехотен Търновски полк, убит в тутраканските боеве, винаги е
казвал пред своите колеги със смел и тържествен глас: „Моите войници не отиват
по назначение на секретни постове, а всички отиват по желание и всички са от
Голема Раковица.” Това е едно доказателство, че раковчани винаги са живели с
духа на своите славни герои, на които са достойни потомци. Същевременно
Раковица е дала и най-много жертви в тези войни, които разплакаха много майки,
бащи и жени, и затвориха много домове. Така че, за да пребъде племето ни, много
раковишки чеда изпиха до дъно горчивата чаша. Паметник обаче за тези жертви,
както и за жертвите през Априлското въстание досега не е вдигнат и то все
заради пустата немотия. Напоследък е подета сериозна инициатива за направата на
такъв паметник, като това е идея на новото, но бедно раковишко
културно-просветно и благотворително дружество „Калиновец” в София и това
трябва да стане на всяка цена. И това ще се случи, макар и трудно и то само ако
не се появят някакви непреодолими трудности. Ето един удобен случай, при който
държавата трябва да се отсрами и да помогне. Тя трябва да даде средства ако не
за изграждането на целия паметник, то поне за по-голямата част от него и това
ще бъде едно закъсняло , но достойно признание за падналите в боя срещу врага
раковчани. Този паметник трябва да напомня за героизма на нашите хора пред цяла
България. Само през последните няколко войни, Раковица е дала стотина и малко
повече свои чеда – жертви, а и още толкова са останали инвалиди. Макар и малко,
Раковица е дала и жертви за свободата на все още неосвободения македонски народ.
През време на македонските движения през 1897 година и насетне, когато чети
нахлуваха в Македония, за нейното бунтуване и освобождение, то лицата Христо
Кьосев, Никола Близнашки, Никола Шиндарски, Велчо Абрашев, Филип Стоянов,
Славчо Кацарски, Спас Логинов и др., всички от Голема Раковица, на възраст
между 18 и 25 години, напускат работата си в София и се записват в четите на
известните войводи Трайчо Китанчев, Димчето, Борис Сарафов и др и заминават да
се бият за свободата на Македония. Затова спокойно може да се каже, че Раковица
има голяма заслуга в това дело и със сигурност никое село от околията не е дало
повече жертви за свободата на братята македонци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар