Фестивал на общностите - в началото на октомвриНа 3 октомври 2009 г., от 11 до 17 ч. в музея „Земята и хората” в София, ще се проведе Фестивал на общностите. Събитието ще даде възможност да се представят местни организации от цялата страна, които работят за културно и социално развитие. В програмата са включени работни групи по ориенталски танци, плъстена вълна и мъниста, тарамбуки, откриване на фотографската изложба „Лицата на невидимото” с автор Тихомир Илиев, прожекция на документалната поредица "Живо наследство" и др.
Фестивалът на общностите е инициатива на Фондация “Работилница за граждански инициативи” и се осъществява с финансовата подкрепа на Американския народ чрез Американската агенция за международно развитие, Балканския тръст за демокрация и Фондация „Чарлз Стюарт Мот”Нека всички раковчани и приятели на селото и в-к „Раковишки глас”, които живеят в София или имат възможност, да посетят изложбата. Ще Ви бъде интерестно.________________________________________________
Сървайвър по нашенскиВъв века на високите технологии, на екскурзиите до други планети, във века на нищо невъзможното има едно село, което се намира на 50 км от столицата на България, където можете да отидете за седмица и да се почувствате като през Възраждането.
Мобилен телефон не ви е нужен, тъй като можете единствено да го ползвате за времето, което тук е спряло ако нямате часовник на ръката си.
Не разчитайте и на стационарен – късмет ще е ако имате връзка с човека, който иска да знае как сте. А вие ще сте добре – няма роми, които да ви откраднат велосипеда, хората са добри и гостоприемни. Ще се върнете години назад, когато видите че тук все още съществува бригадирското движение. Все се прави нещо – бавно, но все пак се прави от доброволци.
Не забравяйте свещи! Често селото заспива без ток. Ако го има, то поне често мига за да напомни, че това все пак е село. Ако носите лаптоп – често сейфайте информацията, която качвате, защото можете след това да се самоизядете. Труд, който се хвърлил часове може да отиде на вятъра. Не разчитайте на информационната магистрала – Интернет. Все още тук е блян.
Носете си аптечка за първа помощ! Тук няма лекар. Има два пъти в седмицата по час и половина. Трябва да имате здрави нерви за да бъдете обслужен.И не на последно място не разчитайте на жизненонужната на всеки човек питейна вода – може да ви се струва смешно в това китно планинско селце дето текат две реки да няма вода, ама няма по високите квартали. Защо и аз не знам.
За какво ви е да ходите на кастинги за участие в сървайвър? За какво ви е да биете хиляди километри? Елате в село Голема Раковица за да изпробвате силите и нервите си. Награди не се раздават, но поне ще се почувствате на края на света.Един от оцеляващите:****************************************
Стоянка Вълчева
Още за Раковишката пророчица Баба СтояПомня я още от ученическите си години, когато всички под строй, от училище, ни водеха в местната църква да се причестяваме. Виждах я седнала на дървения стол, държейки в ръцете си подноса с нафор, от който си вземахме след като отец Левов ни благославяше и даваше светото причастие. Местния учител Петко Ушколов тогава директор на училището стоеше край отеца придържайки кърпичката, която слагаше под брадичките ни да не капне причастието на земята, след което минавахме край тая света жена от детството ми.
Оттогава знам от майка си, когато я попитах защо тая баба в църквата е със затворени очи и с дясната си ръка ни подава нафората, майка ми каза, че тя се е родила сляпа и не вижда.
После като ученик в Духовната семинария на гара Черепиш, Врачанско, по време на коледните, великденските празници и курбаните на “Света Петка”, я виждах стоящя смирено по време на светите литургии, които се отслужваха от свещените Антим и отец Любомир Дончев. Аз заедно със Спас Инов, Игнат Ионкин, Никола Стаменов и дядо Атанас Радев участвахме в тези мероприятия на светата църква като църковни певци.
Дълги години срещах и виждах тая света женица да тропа пред кметските врати и да моли да изпълнят възложената и от Бога и от преподобната Света Петка свята мисия - да се построи и освети параклис до каменния кръст на това свято място. Но уви! Милата винаги срещаше отказване и биваше прогонвана. По времето на тоталитаризма и атеистичното възпитание на подрастващото поколение и младежта, мнозина кметове преследваха, гонеха и глобяваха жените, ходещи из селото и събиращи дарения за курбаните, при дадени църковни празници. Въпреки това се намираха добри Раковчани - християни, които изпълниха молбата на баба Стоя и беше построено малко параклисче където свещениците провеждаха Богослуженията си.
След направата на къщичката, в която се настани баба Стоя, дълги години привечер и всеки четвъртък и сутрин рано в петък, тя биеше камбаната на параклисчето и подканяше християните да посетят “Света Петка” и да запалят свещици и да се помолят за здраве и спасение пред Бога и светицата, да се умият очите и лицето и да пийнат от свещената и лековита вода. Много хора идваха на молитви и нощуваха в направената постройка. От околните селища идваха и сега посещават всички църковни празници, както тук на това място, така и на манастира “Свети Спас” на Спасова могила.
Последните 15 години от своя Богоугоден живот, нашата свята пророчица прекара тук на това място. В непорочност, молитви и силна вяра в Бога и в служба на светата църква, поддържайки малкото параклисче на “Света Петка”. След нейната смърт поради липсата на грижи то беше започнало да се руши и за да не се случи някое нещастие, с решение на църковното настоятелство, кмета Кирил Казъмски и благословията на отец Иван - нашият енорийски свещеник след извършване на съответния молебен съборихме параклиса и разчистихме терена. Изградихме и инициативен комитет за подготовка на терени, изготвяне на необходимите документи и набирането на средства за строителство на новият Храм Господен посветен на “Света Петка Българска”.
Аз направих летописна книга, която се намира в читалището. В която всичко е записано, кога и какво е направено, защото храма се строеше на доброволни начала с парични дарения и труд на местните раковишки майстори и трудолюбивите християни, които активно се включиха, когато биваха потърсени от кметовете.
Дано при построяването на храма на “Света Петка” отдавна блажено починалата наша пророчица баба Стоя надникне от небесата и види, че ние нейните потомци от Раковица, изпълнихме нейната съкровена мечта.Цветан Ангелов_________________________________________
Докосване до Светостта
На посещение до Гроба Божи
Впечатленията на Мария Комитова от досега ù със Светите места
/от предишния брой/
Кана Галилейска
На 7 км. по пътя от Назарет към Тевириада е разположено арабското селище Кефр-Кана - евангелското Кана Галилейска където Спасителят за първи път проявил своята чудотворна сила едно брачно тържество. Тук по молба на Пречистата Си Майка Исус превърнал водата от две големи делви във вино. Това свещено събитие още през 2 век било отбелязано от християните с построяването на църква.
По-късно тук имало джамия и едва през 16 век гърците отново получават във владение това свято място и построяват храм.
През 19 век с помощта на Русия е издигната нова православна църква. Изображенията на иконостаса са руски: над северните двери има икона на преп. Сергей Радоненски, а над южната на св. прав. Елисавета, майката на Йоан Кръстител. В памет на извършеното на това място чудо от дясно и от ляво се съхраняват две големи каменни делви, издялани от цял камък каквито са се ползвали по времето на Христа за съхранение на течности.
По традиция православните жители на Галилея идват в този храм да се венчаят. Тук се продава прекрасно червено вино за благословение на младоженците. Ние също успяхме да си купим.
В Кана Спасителят извършил и друго чудо като от Капернаум дошъл да Го търси царедвореца Иродов и молил за изцеление на болния си син. Иди си казал Господ синът ти е жив.
На юг от Кана разстила долината Галилея като учениците Христови често прекосявали заедно с Божествения си Учител. От тук се разкрива грандиозна гледка – на идток синее Галилейското езеро, пред него се разстила равнина, а на юг се издига връх Тавор. На север е връх Хатин, който е загаснал вулкан. В подножието на Хатин се е състояла историческата битка на кръстоносците с войските на Саладин, сложила край на царството на Палестина. Километър по-надолу започва долината Генис дала името на езерото.
Пътуваме на юг с автобуса успоредно на р. Йордан. Тук няма и спомен от лунния пейзаж на пустинята. От двете страни на пътя се вижда буйна растителност, плантации с бананови и финикови палми, много маслини, лозя, оранжерии с разнообразни зеленчуци. От оранжериите се получават по няколко реколти пипер, домати, дини и други зеленчуци и плодове, които не само задоволяват местния пазар, но се изнасят за Европа и други страни. Обработването е с най-модерни съоръжения и технологии с капково напояване поради оскъдните запаси от вода. При засаждане на млади растения около тях се слагат найлонови ленти, за да намали изпаряването на вода-та. От една финикова палма се получава 150кг. плод. Сега по-малко от 7% от населението е заето в селското стопанство. Животновъдството също е добре развито и напълно задоволява местните нужди. Ядяхме истинско масло и мляко. По-долу покрай пътя на много места видяхме купчини извадени камъни. Борбата с при-родата, с неблагоприятните почвени и климатични ус-ловия наистина е много трудна. Тук всяко парче обра-ботваема земя се отвоюва с много труд. Върху камен-ливата и пясъчна земя се насипва допълнително пръст, за да могат върху нея да се отглеждат растения.
Пътувайки с автобуса мислите ни се връщат в България, нейната красива природа и плодородие. Колко много трябва да благодарим на Господа за благата, които ни е дарувал по нашите земи. А ние се отнасяме най-безотговорно и рушим тази прекрасна природа, която се среща на много малко места на света. Ние от рай превръщаме родината си в пустош, а евреите от пустош правят рай.
Колкото повече пътувам, толкова повече разбирам, че Господ много ме е обичал и съм се родила в такава хубава природа.
Благодаря Ти, Господи, Благодаря Ти!
Тевериада
Тиверия (Тивериада) е древно селище разположено на Галилейското езеро. Днес е голям съвременен град, център на Галилея и известен курорт.
От Евангелския разказ знаем, че Спасителя не е посещавал Тивериада. Тя е създадена от Ирод Антипа син на Ирод Велики и тук Ирод пренесъл своята столица. Самите евреи не обичали този град посветен на римския кесар Тиберий и заселен с езичници.
След разрушение на Йерусалим през 70 –те години голяма част от еврейската интелигенция се премества да живее тук и Тивериада става център на Галилея и Израел.
Много рано в града е била създадена християнска общност и епископия. Още през 4-ти век при Константин Велики тук е изградена внушителна базилика. През 6-ти век в най-високото място на града била издигната втората християнска църква посветена на светия апостол Петър. От Евангелието знаем, че св. Петър се отрекъл от Христа три пъти докато пропял петел. Сега на храма до кръста има изображение на петел, а апостол Павел, когато чуел да пее петел винаги плачел.
Магдала
На 5 км. на север от Тиверия на брега та Галилейското езеро са развалините на селището Магдала, където е родена света мироносица Мария Магдалина. От селището няма останки, но руската мисия през 1880г. закупила участък (между) езерото и пътя, в който има два целебни извора. Там били построении две страноприемници за поклоници. Бил започнат и строеж на църква на името на името на св. равноапостолна Мария Магдалина, който останал недовършен.
Христос изцерил света Мария Магдалена и от тогава тя го следвала на всякъде. Заедно със Сева Богородица останала до Кръста и видяла Кръстните Му страдания и как снели тялото му и положили Господа в гроба. Първа отишла да го помаже с благословенно масло и първа видяла въкръсналия Христос. Света Мария Магдалина посетила Рим, поднесла на император Тиберий червено яйце с поздрава «Христос Възкресе». Църквата я представя за равноапостолна.
Ел- Табха
В долината Генис между Магдала и Капернаум е разположено селището Ел-Табха (седем извора). Съгласно църковното предание тук са се случили следните евангелски събития: насищането на многохиляден народ с пет хляба и две риби, явяването на Спасителя на учениците Му след Възкресението му и чудесния улов на риба.
Църквата “Умножение на хлябовете и рибата”
Едно от най-впечатляващите чудеса извършени от Исус е насищането на многоброен народ –пет хиляди мъже освен жени и деца с пет хляба и две риби, след което остават 12 пълни коша.
През първите четири столетия след Христа тук живели изключително християни –евреите, които от баща на син предавали своите спомени за пребиваването на Иисус в Табха. Камъкът на който Господ седял докато раздава хляба, бил използван за олтар и около него към 350 год. била пристроена първата малка църква. През 5-ти век над нея била грандиозна византийска базилика с дължина 51 м. и с три престола. Свещения камък бил положен под олтара. През следващите десетилетия църквата била богато украсена с мозайка, която се счита за една от най-красивите на Светата земя и свидетелства за евангелско влияние. В началото на 7 ми век храмът бил разрушен от персите и през следващите 13 века тези Свети места запустели и потънали в забрава.
При археологически разкопки през 1932г. са открити останки от храм. Намерен е и великолепен мозаичен под представляващ Галилея, в средата на главната апсида е открита мозайка изобразяваща кошница с хлябове и две риби.
Върху тези основи през 1880 и 1882г. Бенедиктинският орден построява нов храм.
/Продължава в следващия брой/
________________________________________
Нисторовци – от преди - до сега
/продължава от предишния брой/Така дядо Стойно Николов Ненов дал живота си за свободата на родината, когато е бил на около 45 годишна възраст през 1876 година.
Поклон пред паметта му!
Остави пет деца сираци и вдовицата си баба Ненка, която ние добре познаваме. Беше от рода Пенчовци. Много добра, със среден ръст и светло, продълговато лице. Какво й е било на душата сама си е знаела, но винаги беше весела пред нас. Разказваше ни разни приказки за еничари, за кърджалии, как са ги притеснявали турците. Пееше ни песни за Илю войвода, за хайдут Велко и други. Тя много мразеше турците, като ги наричаше кучета и други презрителни наречия.
Мои съкоренници, ще продължа разказа си отново с живота и дейността на дедо Никола Ненов и за разклоненията на рода, както и други факти.
Нашите прадеди са правили кошари тук, в дъното на Стоянов валог, най-горе. Колко време са живяли там не знаем, но по едно време се завъдили змии, в тора, и започнали да хапят добитъка. Тогава тора не е изкарван на нивата. Турците даже им забранявали да орът нивите си – секли им ралата. Най големо поощрение им давали да секат гората, за да не се крият в нея комитите. Карали ги да горят въглища за пашовите пещи за претопяване на желязна руда. Срещу тия въглища им давали жито от някакви хамбари. Ползвали са и привилегии да си пасат добитъка през полето до вигните, които са били по искърските села, без да им пречи някой по градини, ниви и ливади. Това желязо го превозвали хора от полските села с яките биволи, ангария до град Текир дал(Родоско) на мраморно море. Аз съм ходил там през балканската война.
И така, нашите прадеди, принудени от змиите, изместили кошарите на около триста метра по-долу над Стоянов валог. Цялата усойна и над студени дол. Това са го владели като собствена гора. Това било гъст лес от различни видове – дъб, бук, габър, клен, липа, осен и други. Днес я няма тая гора, сега е дребна и рядка. Най-много леска и тя е изкастрена наполовина за ниви.
Старите разказват за някакви гласове от невидими хора. Наричаха ги самодиви. Над кошарите, на около петдесет метра имало круша и нощно време, към полунощ, около крушата се чували свирни на гайди, цигулки и други. Пеели се песни, като на хоро, провиквали се младежки гласове. Аз не вервам на тия истории и си го представям като самовнушение от страх. Сигурно са го свързвали с религиозните вервания и за тях е било истина. Няма основание да се вярва на това, защото днес такова нещо няма.
Тия поделения от нашия род са владеели големи пространства земя, като например: Казмовец, Браткова могила, Станкова поляна, Станков рът, Станковец, на юг през пътя Крайчова ливада, Къртлищите, Иванови оборе, цялото колибово стране по реката Лопушна, Шавара, Ралеева локва, горе - малкия валог, Извора, Дренова могила, Прещиплива поляна, Дренов дол, Блещев дол, включително и Чаршията и тук долу по съдината татул има блокове и беха поделени на малки парчета. Днешната власт ги обедини и ги направи големи земедески, кооперативни блокове. Тия имения са били на тия четирите поделения от нашия род и до сега, докато ги кооперирахме.
На тия четирите поделения, Нисторовци, Чавдаровци, Ганевци и Джоровци. Ганевци са от от Нисторовци, а Джоровци от Чавдаровци. Имало е и други поделения от тоя род Близнаковци и Пенчовци, как са преселени в друга махала не знаем, завладели имоти по другия хрът и други тук при тия поделения немат нито домове нито имот.
Техните правнуци знаят от предание от техните бащи и деди, че са преселени някъде от загорето, но откъде и в къкъв прекор не знаят. Знаят и това, че са от нашия род, но ето, че аз съм научил, че сме от село Ракита, Луковитско с прекора Кукумишковци.
Младите, буйни синове на дедо Никола Ненов завладели още имот от Станковец, хубава гора в средата полянка, направили кошари с паянтова къща и се поселили там.
Дедо Никола бил вече стар, там той си живеел добре, но по едно време му се развалили очите. Отишъл на доктор по турски скимин, излекувал го , но му забранил некой яденета. Той много обичал рибата и рекъл, ще си налова риба да се нахрана, та макар се ослепея, така и станало.
Наловил си той хубава, сладка пестърва по реката плаши рибица. Нахранил се той добре и пак ослепел и пак ходил при скимина, помогнал му не бел вече в пълно зрение. Там той починал от старост.
Моя баща често разказваше като деца с чичо Петър му крадяли острия нош, с който си правил лъжици.
Нашите деди са имали лагер и на месността Шлемия-дол там било удобно за паша на добитъка им, по-близо до гората за горене на въглища и по-близо до лова.
Дедо Петко и дедо Стойно са имали влечение към лова, убивали са диви свине и сърни. Това место на лагера и сега се нарича Нисторовите щетини. Равна площадка пригодена за горене на въглища се нарича (щетина). Такива щетини се намират по нашата гора много на гъсто.
Дедо Петко разказваше как убил един гулям глиган по молба на дедо Петър Шиндарски, че една дива свиня му яла снопето на местоста Есениците. Отидох една вечер по месечината с пушката и секирата, застанах на едно место недалеко от снопето, след ¼ час, дойде. Изляна дива свиня, свали снопа завече го до храсталака, обърна се с очите към кръсците и почна да яде.
Премерих се и я улучих в челото, забучи муцуната в земята, изрови бразда около 5-6 крачки дълга и около педя и половина дълбока и спре. Като се уверих, че вече не е жив извърших една операция, защото беше мъжки глиган. Дойдохме с колата и едвам го качихме четирима, с зор го закараха воловете до селото, той казваше и колко ооки, но това не съм запомнил. Месото продавали и яли, кожата за обувки, тя била много дебела и я цепили по средата на две половини.
Драги мой роде, ще продължа разказа си за наследниците на дедо Стойно Николов Ненов, първото с чичо Петър Стойнов среден ръст, грубо мургуляво лице, съвсем прост неграмотен, живееше си по първобитния живот, нищо не възприемаше от новото. Имаше жена стрина Рада, тя беше от село Щърково, пазарджишка околия. Имаха и деца Петко, Иван, Христо и Ненка, другите измряха само Ненка е жива.
Сега е реда да разкажа за моя баща, Георги(Гене) Стойнов Нисторов. Среден ръс, черни очи, правилни черти, обикновен цвет, руси мустачки подбрани на горе. Хубава шапка накривена малко на десно, хубави щавени обувки направени по мера от него, бели навуща, черни козиняви върви, спретнато обут и облечен.
Той беше сърцат, пъргав, извънредно справедлив и честен.
Той обичаше и уважаваше честните и добрите хора, затова имаше и много приятели и днес, които го познават го споменуват за добрите му обноски и дела, а лошите и нечестните хора ги мразеше.
Често пъти разправяше за неговото детство по чуждите врата. Като станал по-възрастен отишъл в Пазарджик, работил в градинарство неколко години. Там го е заварила Руско –Турската война, прибрали се тук всички на старото гнездо.
Почнали да зимат войници, той се записал като доброволец и е служил в първи 1 ви артелерийски полк, трети набор. Там той получил своето образование. Служил е в Чам-кория (Боровец). Руски офицери са ги учила да четат, пишат и сметат. Много хубав почерк имаше, а по смятане беше много силен. В казармата е учил занаята дърводелство, при уволнението го искали да остане на служба, но той не се съгласил. След уволнението е бил като писар в общината.
През това време се ожени за майка ми Димитра, тя е от рода Пудевци, баща й дедо Ангел, незнаем.
Майка й баба Велика добре познаваме, тя е родом от село Клисура, панагюрско. На ръс висока, прилична, с много добър характер и добродушие. С нея пасехме воловете през 1896 -7-8 год. Кога почина не зная.
През 1885г. Станало войн с Сърбия, баща ми както всички отишъл и той.През това време на 24 септември 1885г. Съм роден и аз. След свършването на войната войниците се завърнали по домовете си и нашето семейство заживели мирен и тих живот, но били много оскъдни за храна и облекло.
Често пъти разправяха как 3ма трима души се нахранили с едно яйце, баща ми, майка ми и чичо Петър като чистили ливадите.
Почнаха да обработват ливадите по-добре, почнаха да добиват зърнени храни повече, завъдиха повече овци, почнаха да настриговат повече вълна, жените откаваха бяло, почнахме да се обличаме в ново, всички се радвахме.
Баща ми говореше така, аз съм страдал, голутувал, сега ще носа ново и съм много доволен, че съм добил с свой труд да се нахрана и да се облеча по-добре.
Дедо Петко работеше земеделието, баща ми занаята, помагаше му в плската работа, кога с личен труд, кога отплащаше на работници и се съвзеха много бързо, купиха няколко парчета ниви и ливади, имаха хубава гора около 50 дек. и си живееха много добре.
През 1897г. имаше голямо наводнение от гергьовден до петровден валеше непрестанно дъж , а след петровден два месеци беше суша.
Тогава правиха керимиди у Михал Божилски, от тогава съм почнал да работя керимиди и аз.
Тогава направиха тая сграда на гробищата и я покриха с керемиди от там.
През 1896-7-8 год. беше кмет на селото, той беше редовен в секо отношение в живота, в нашата къща имаше гулема дисциплина при все че бяхме седеем деца и трима възрастни.
Той немаше лоши качества като кражба, лъжа, измама и други подобни.От нашия корен и до сега такъв човек с такива лоши качества.
Той имаше гулеми умствени възможности, беше строг, точен, енергичен, лесно схващаше и бързо се оправяше с всичко.
През неговото кметуване запази горите, тури ред по опазване на селските имоти, глобяваше и наказваше крадците и злосторниците.
Повече от интелегенцията като учители, служащи, еснафи, занаятчии и съвесни земед-стопани въ селото беха на негова страна, но той си доби и много врагове.
Тези които вършеха кражби и други пакости и безредия не можаха да търпат такъв достоен противник да ги тормози, много го мразеха и му пакостеха предпазливо - кой как можеше.
В това време кмета беше отчетник, той лично отговаряше за горите. Отиде по служба в София няколко дена, тогава неговите противници нападнаха месноста Каловишки-крачул, изсекоха много гора, направиха големо нарушение. Тогава се делеха на партии.
Той беше стойловис народняк, а другите беше стамболовисти като Стоян Попов, Христоско Велюв, Тото Михайлов, Митър Ушколов, Пешо Ганчов и други повикаха лесничей от тяхната партия, направиха ревизия, начетоха го да заплати сумата от 620 л. пари, с тая сума можеше да се купи дом с се имот на тогавашно време.
Това го принуди да продаде час от добитъка си и тоя имот що беше купил, исплати глобата, но от това не почувствува неговия дом, а на неговото здраве, заболе леко, но през 1902г. дойде гулема стихия, градушка очука всичко, нищо не може да се прибере от зърно.
Тогава той се притесни много как ще се изхрани такова големо семейство, падна духом и телом, заболе по-сериозно, харчи пари по докторе, но нищо не му помогнаха. Боледува една-две годни, много беше истощен и слаб и най-после почина на 46 годишна възраст през 1905г. като остави седем деца сираци.
Мир на праха му.
Има да продължа разказа си и за другите деца на Дедо Стой Николов, Леля Цвета женена у рода Ушколовци, Леля Спаса женена у рода Шиндаровци, те се много обичаха с баща ми. Често пъти ме водеше баба Ненка у тях, тя ни се радваше и ни гощаваше с пчелен мед.
Другото беше чичо Стойно. Беше младеж, на ръст висок, русо лице , красив момък, роден бе на близо след смъртта на баща му, затова кръстен на бащиното му име Стойно, земен беше войник, готвеха му долно облекло, но той беше заболел от шарка, докараха го с кола от кошарите . боледува тежко неколко дена и почина през 1890г. Не мина много време и баба Ненка почина, сигурно от скръб, зарад чичо Стойно.
Ще разкажа и за дедо Ангел и баба Велика Пудеви, те имаха трима сина и две дъщери.
Вуйчо Иван, той прекара живота в София на служба, имеше си дом и семейство. Вуйчо Петър беше с стройно тяло, работлив и пестелив той беше на стария дом.Майка ми Димитра на ръс, лице гръгло, правилно, много добра и отлична домакиня. Погаждаха се с баща ми и си живееха много добре. Леля Николина, прилична и отлична домакиня.Мой последователи, ще разкажа и за нас, сираците на Гено Стойнов Несторов.
Аз, Григор, Стоян, Петър, Димитър, Борис, Мария и Крум, не останахме така с скръстени ръце да чакаме от някого, продължи ме си нашата работа, казахме си, че нема да останем на зад от нищо и не допуснахме да се радват нашите и бащини противници.
Аз бях по земеделието, Стоян беше овчар, а другите помагаха кой що можеше, никой не стоеше без работа. У нас немаше кавги и препирни и че на тоя било тешко или на другия леко. И така не почувствува нашия дом, че сме без баща, тръгна ни на добре. Много и много са нашите детски спомени и приключения като песни, весели игри. Ехтеше Станковец от нашите гласове като берях ме жълъд и го сиповахме в капрулната колиба да зобим овците и козите,през зимата аз исках много работа, а те се залосноваха като деца, почна да ги мъмра, а те ми отвличаха вниманието с разни смехорий./продължава в следващия брой/
_________________________________________
Стиховете на Красимира Колева - Krasimira1
_________________________________________
Няма коментари:
Публикуване на коментар