Автор: Евгений Тодоров
Някои по-млади читатели очевидно не могат да разберат защо се е чакало за нова кола и колко се е чакало.
Трябва да признаем, че чакането беше резултат от известното разминаване между търсене и предлагане.
Хората, които имаха достатъчно пари да си купят нова кола, просто бяха повече от внесените коли.
А защо не са се внасяли достатъчно коли – ще попита някой.
Отговорите могат да бъдат различни, но за да не помръкне образът на светото минало, ще дам само един от тях – екологичния.
Партията и Държавата мислеха за природата и въздуха. И наистина тогава се дишаше по-леко. Държавата харчеше по-малко пари за горива, МПС и резервни части и икономиите отиваха за повишаване жизненото равнище на народа.
Улиците не бяха задръстени, градският транспорт функционираше нормално, нямаше нужда от магистрали – правехме ги колкото по тях по-бързо да се изнизват чужденците, за да не гледаме какви коли карат.
Ако някой все пак искаше на всяка цена да има кола, трябваше да направи вноска. Внасяш 1500 лева и получаваш талон с номерче.
И започваше едно голямо чакане.
Днешното потребителско общество, свикнало да пазарува „кеш ен кери” или казано на български – „мъж го искам, сега го искам”, не може да разбере очарованието на чакането.
Сегашното пазаруване е като секс с пъпчив гимназист – раз, два и готово.
Радваш се няколко секунди и всичко минава.
Чакането за кола или апартамент си беше като едно дълго чукане – хайде да го наречем секс маратон, който продължава години. И то групов, защото в изживяването участваше цялата рода.
Изпотени и изнемощели стигате до оргазма на покупката и разбирате, че любовта е свършила. Оттук нататък има само търсене на резервни части и чакане по сервизи.
Но да се върнем към началото.
Няколко години след Вноската, вече имаше смисъл да се ходи в градската Мототехника, където продаваха новите коли.
В Пловдив бяха направили светлинно табло, което показваше за коя марка докъде са стигнали номерата.
Така, с посещения на Мототехника, минаваха още няколко години. Имаше моменти, когато номерът се приближаваше на една ръка разстояние от Лада комби, примерно, но докато се разбере човек с родата, новата кола отново се отдалечаваше на светлинни години.
Отначало ходех веднъж в годината, после всеки месец, а като започна да ми наближава номера – всеки ден.
Предвидливите хора започнаха да правят вноски на децата си още с раждането.
Имаше и други начини – на търгове, където пускаха конфискувани на митницата западни коли, но желаещите бяха толкова много, че цените скачаха до небето. Е, имаше и разни тарикатлъци, но те бяха изключение от правилата на правоверния ни живот.
След панаирите пускаха по някоя и друга нова западна кола за продажба – как ставаше уреждането не мога да кажа. Но и днес градската легенда говори за автотенекеджията Неофит и за някакъв Васко, които си купили червени опели.
Със западни коли се уреждаха и децата на големците в София – те по линия на УБО.
Имаше още един номер да се вземе кола без ред – номерът „Караманев”
Георги Караманев беше министър на вътрешната търговия и услугите и имаше право да дава бележки за купуване на кола без ред. Бележките се даваха като награда най-вече на герои на труда и на известни хора на изкуството. Тодор Живков даваше апартаментите, Караманев – колите.
Народните любимци от сцената и екрана изиграваха най-добрите си роли в кабинета на министъра – трогваха го, разсмиваха го, досаждаха му…Само и само да вземат заветната бележка.
Някои успяваха да вземат даже по две бележки, при третата министърът обикновено разваляше приятелството.
Караманев обичаше искрено хората на изкуството, смяташе ги за приятели. Но дали те го обичаха също така искрено – не знам.
В някакъв период се виждах от време на време с Георги Караманев, много хора ми се чудеха защо не използвам момента, за да си поискам бележка като толкова други.
Някои започнаха да правят сметка колко ще спечеля – ако продам след това новата кола на турците, които бяха започнали да се изселват. Беше започнала Голямата екскурзия.
Не го направих и продължих да чакам за Лада Самара – може би защото предпочитах сексмаратона на дългото очакване пред бързото курвенско изпълнение в министерския кабинет.
Номерът на Вноската обаче все не идваше, дойде обаче 10 ноември .
И нали съм тарикат момче веднага усетих, че трябва да се сменя партньора и още на 15 ноември отидох в ДСК и си изтеглих и вноската за колата, и вноската за апартамента на името на дъщеря ми.
Сега някой ще пита – какво пък е това вноска за апартамент?
Ами горе-долу същото, като при колите.
Внасяш някакви пари и чакаш. Само че вноската тук не беше твърда, а колкото повече внасяш, толкова повече ти се увеличават лихвоточките. Те бяха функция от обема на парите и времето на тяхното престояване в ДСК.
Тук нямаше светлинно табло, а два пъти в годината обявяваха с колко лихвоточки човек може да тегли заем и да си купи апартамент.
Системата беше измислена така, че да има справедливост.
Чакащите бяха разделени на 4 групи.
Даже и да нямаш жилище, но след като живееш при роднини и не плащаш наем, значи си в Четвърта група и беше абсурд да се класираш.
Излезеш ли под наем, ставаш Трета група и шансът ти се увеличава.
Във Втора група бяха тези, които обитават помещения, непригодни за живеене.
Първа група – не помня, но тук сигурно са били бездомниците или нещо подобно.
Днес мога да си призная един грях – излязох фиктивно под наем, излъгах комисията и взех Трета група.
За да получа всички документи, чаках поне две седмици в едни тъмни коридори, около мен минаваха чиновници, които си шушукаха за някакви далавери и след това влязоха в затвора, а накрая решаващата дума имаше бъдещата майка на Ванко 1.
Ако човек се разрови из този блог, или си купи книгата „Записки по българския преход”, ще намери подробности за това приключение.
До ден днешен си спомням сюблимния момент – избора на апартамент.
Събраха ни в една зала и първо започнаха да извикват бездомниците и тези, които живеят в бараки и кокошарници – тоест Първа и Втора група. Те избраха и най-добрите апартаменти – в по-централните квартали и на по-ниските етажи.
Направи ми впечатление, че тези нещастници съвсем не приличаха на клошари, някои от тях бяха достолепни и добре облечени граждани. Поразпитах и се оказа, че уж справедливата система обслужва хитреците. Хората си имали по две жилища, прехвърлили ги на децата си и се регистрирали, че живеят в бараката на двора.
За мен остана апартамент на 10-ия етаж на края на града.
Язък за сексмаратона.
Мина ми през акъла да направя още една вноска – за по-добър апартамент, но се сетих, че вече съм на христовата възраст, на цели 33, и просто нямам време да се класирам още веднъж в този живот.
Внесох на детето. Както 20 години преди това беше направила майка ми...
blog.bg
Трябва да признаем, че чакането беше резултат от известното разминаване между търсене и предлагане.
Хората, които имаха достатъчно пари да си купят нова кола, просто бяха повече от внесените коли.
А защо не са се внасяли достатъчно коли – ще попита някой.
Отговорите могат да бъдат различни, но за да не помръкне образът на светото минало, ще дам само един от тях – екологичния.
Партията и Държавата мислеха за природата и въздуха. И наистина тогава се дишаше по-леко. Държавата харчеше по-малко пари за горива, МПС и резервни части и икономиите отиваха за повишаване жизненото равнище на народа.
Улиците не бяха задръстени, градският транспорт функционираше нормално, нямаше нужда от магистрали – правехме ги колкото по тях по-бързо да се изнизват чужденците, за да не гледаме какви коли карат.
Ако някой все пак искаше на всяка цена да има кола, трябваше да направи вноска. Внасяш 1500 лева и получаваш талон с номерче.
И започваше едно голямо чакане.
Днешното потребителско общество, свикнало да пазарува „кеш ен кери” или казано на български – „мъж го искам, сега го искам”, не може да разбере очарованието на чакането.
Сегашното пазаруване е като секс с пъпчив гимназист – раз, два и готово.
Радваш се няколко секунди и всичко минава.
Чакането за кола или апартамент си беше като едно дълго чукане – хайде да го наречем секс маратон, който продължава години. И то групов, защото в изживяването участваше цялата рода.
Изпотени и изнемощели стигате до оргазма на покупката и разбирате, че любовта е свършила. Оттук нататък има само търсене на резервни части и чакане по сервизи.
Но да се върнем към началото.
Няколко години след Вноската, вече имаше смисъл да се ходи в градската Мототехника, където продаваха новите коли.
В Пловдив бяха направили светлинно табло, което показваше за коя марка докъде са стигнали номерата.
Така, с посещения на Мототехника, минаваха още няколко години. Имаше моменти, когато номерът се приближаваше на една ръка разстояние от Лада комби, примерно, но докато се разбере човек с родата, новата кола отново се отдалечаваше на светлинни години.
Отначало ходех веднъж в годината, после всеки месец, а като започна да ми наближава номера – всеки ден.
Предвидливите хора започнаха да правят вноски на децата си още с раждането.
Имаше и други начини – на търгове, където пускаха конфискувани на митницата западни коли, но желаещите бяха толкова много, че цените скачаха до небето. Е, имаше и разни тарикатлъци, но те бяха изключение от правилата на правоверния ни живот.
След панаирите пускаха по някоя и друга нова западна кола за продажба – как ставаше уреждането не мога да кажа. Но и днес градската легенда говори за автотенекеджията Неофит и за някакъв Васко, които си купили червени опели.
Със западни коли се уреждаха и децата на големците в София – те по линия на УБО.
Имаше още един номер да се вземе кола без ред – номерът „Караманев”
Георги Караманев беше министър на вътрешната търговия и услугите и имаше право да дава бележки за купуване на кола без ред. Бележките се даваха като награда най-вече на герои на труда и на известни хора на изкуството. Тодор Живков даваше апартаментите, Караманев – колите.
Народните любимци от сцената и екрана изиграваха най-добрите си роли в кабинета на министъра – трогваха го, разсмиваха го, досаждаха му…Само и само да вземат заветната бележка.
Някои успяваха да вземат даже по две бележки, при третата министърът обикновено разваляше приятелството.
Караманев обичаше искрено хората на изкуството, смяташе ги за приятели. Но дали те го обичаха също така искрено – не знам.
В някакъв период се виждах от време на време с Георги Караманев, много хора ми се чудеха защо не използвам момента, за да си поискам бележка като толкова други.
Някои започнаха да правят сметка колко ще спечеля – ако продам след това новата кола на турците, които бяха започнали да се изселват. Беше започнала Голямата екскурзия.
Не го направих и продължих да чакам за Лада Самара – може би защото предпочитах сексмаратона на дългото очакване пред бързото курвенско изпълнение в министерския кабинет.
Номерът на Вноската обаче все не идваше, дойде обаче 10 ноември .
И нали съм тарикат момче веднага усетих, че трябва да се сменя партньора и още на 15 ноември отидох в ДСК и си изтеглих и вноската за колата, и вноската за апартамента на името на дъщеря ми.
Сега някой ще пита – какво пък е това вноска за апартамент?
Ами горе-долу същото, като при колите.
Внасяш някакви пари и чакаш. Само че вноската тук не беше твърда, а колкото повече внасяш, толкова повече ти се увеличават лихвоточките. Те бяха функция от обема на парите и времето на тяхното престояване в ДСК.
Тук нямаше светлинно табло, а два пъти в годината обявяваха с колко лихвоточки човек може да тегли заем и да си купи апартамент.
Системата беше измислена така, че да има справедливост.
Чакащите бяха разделени на 4 групи.
Даже и да нямаш жилище, но след като живееш при роднини и не плащаш наем, значи си в Четвърта група и беше абсурд да се класираш.
Излезеш ли под наем, ставаш Трета група и шансът ти се увеличава.
Във Втора група бяха тези, които обитават помещения, непригодни за живеене.
Първа група – не помня, но тук сигурно са били бездомниците или нещо подобно.
Днес мога да си призная един грях – излязох фиктивно под наем, излъгах комисията и взех Трета група.
За да получа всички документи, чаках поне две седмици в едни тъмни коридори, около мен минаваха чиновници, които си шушукаха за някакви далавери и след това влязоха в затвора, а накрая решаващата дума имаше бъдещата майка на Ванко 1.
Ако човек се разрови из този блог, или си купи книгата „Записки по българския преход”, ще намери подробности за това приключение.
До ден днешен си спомням сюблимния момент – избора на апартамент.
Събраха ни в една зала и първо започнаха да извикват бездомниците и тези, които живеят в бараки и кокошарници – тоест Първа и Втора група. Те избраха и най-добрите апартаменти – в по-централните квартали и на по-ниските етажи.
Направи ми впечатление, че тези нещастници съвсем не приличаха на клошари, някои от тях бяха достолепни и добре облечени граждани. Поразпитах и се оказа, че уж справедливата система обслужва хитреците. Хората си имали по две жилища, прехвърлили ги на децата си и се регистрирали, че живеят в бараката на двора.
За мен остана апартамент на 10-ия етаж на края на града.
Язък за сексмаратона.
Мина ми през акъла да направя още една вноска – за по-добър апартамент, но се сетих, че вече съм на христовата възраст, на цели 33, и просто нямам време да се класирам още веднъж в този живот.
Внесох на детето. Както 20 години преди това беше направила майка ми...
blog.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар