вторник, 20 октомври 2009 г.

Сълзи на радост..., сълзи на тъга


Десет години бяха нужни, за да се направи отново параклиса и прилежащите постройки на „Света Петка”. Малко или много е било това време, при трудностите и проблемите с финансирането и изпълнението на тази задача, аз не знам, но точно 3650 дни след освещаването на първата копка и даване линия за строежа – обекта бе открит. „Обект” – може би малко грубо звучи да наричам така един храм, но поради дългото време на изпълнение, аз го сравнявам точно с един строителен обект.
А не е така!

„Света Петка” е едно от местата, където хората от селото в продължение на векове са се черкували. Тя е една от многото „черковища, оброчища и монастири” (както казва дядо Петко Велчов в написаната от него история на Раковица), където раковчани са молили и са успели да съхранят вярата си по време на робството.
Благодарение на раковишката пророчица – баба Стоя, която със своето „досаждане” пред местните власти успяла да убеди раковчани, че там трябва да има храм, такъв, макар и малък параклис бил построен. Там свещениците извършвали своите Богослужения, а в малката къщичка до параклиса баба Стоя изживяла последните си 15 години от своя живот, отдаден на вярата в Бога.
След нейната смърт не е имало кой да се грижи за този параклис и той започнал да се руши и накрая е имало опасност да се срути и да стане причина за нещастие. Поради тази причина е взето решение и след подобаващ молебен, старите постройки били съборени и мястото разчистено.
Раковчани обаче не забравили това място, а създали инициативен комитет, който трябвало да изготви необходимите документи и да осигури необходимите средства за изграждане на нов параклис на това свято място, където между другото тече и лековита вода (по думи на стари хора).
На 8 октомври 1999 година е направена първата копка и е започнал новия строеж. Трима кметове – Мария Христова, Петър Върбански и Милка Спасова, подкрепени с даренията на средства, трудови дни и различни услуги от раковчани и някои фирми, борейки се с трудностите, успяха да изградят новия храм и на 14 октомври тази година той бе осветен от Архимандрит Григорий, отец Иван Дамбов и още няколко свещеника.
Имах намерение да изпиша имената на всички дарители и участници във възстановяването на „Света Петка”, но имената са им десетки, дори стотици и съм сигурен, че пак щях да пропусна някой. Затова, вместо да сбъркам – искам да поздравя всички и съм сигурен, че Бог отгоре всичко вижда и няма да забрави да отрази добрината на всеки от Вас!

Сълзи на радост се появиха в очите ми, когато гледах на снимки щастливите лица на хората по време на освещаването, а и след това на трапезите под новия навес. Сигурен съм, че с Божията помощ и аз ще успея да отида и да видя на място този новоизграден параклис.
Такива радостни сълзи се появиха в очите ми и на Спасов ден, когато видях, пак на снимки, множеството хора, които се бяха събрали на могилата. Това ме убеждава, че вярата на хората в Бога не е изчезнала.
...и както си разглеждам снимки(моят поглед към живота), аз се ужасих – пред мен се появиха снимки, от които сълзите в очите останаха, но те вече не бяха радостни, а от съжаление и болка. Това бяха снимки направени от фотографа Тихомир Илиев за изложбата му по време на „Фестивала на общностите”. Повечето от снимките бяха хубави, жизнени, с малки творящи раковчанчета, но имаше и такива, на които аз видях окаяния вид на нашата черква, подобното състояние на училището ни, където са се учили повечето от живите жители на нашето село. Имаше и снимка на библиотеката в читалището, която според мен също се нуждае от ремонт, за да може да се съхранява в нея богатия книжен фонд, който има тя.

Запитах се: „Защо, Господи, се е стигнало до тук? Кой е причината черквата да е в това състояние и трябва ли да дойде момент, когато ще се наложи да се бутне, за да не се случи нещастие по време на служба? Видяхме колко време е нужно да се възстанови едно малко параклисче, а тази наша повече от 150 годишна черква е правена с толкова труд и лишения и то по време на робство. Има желание, в местното ръководство и църковното настоятелство, реставрацията да започне час по-скоро, но все възникват трудности – я финансови, я технически. Да се надяваме, че догодина (дано не е късно) да започне и този дългоочакван ремонт. Но ще са нужни още средства, а и най-вече доброволен труд, за да заблести черквата ни с целия си блясък.

Училището – то отдавна е пусто поради липса на деца, които да учат в него, а то е едно от най-големите в общината. Казват, че е продадено, но купувачът така и не се появява, а то горкото се руши под влиянието на метеорологичните условия, а и от зачестилите посещения на младежи, които изразходват своята енергия, за да рушат създаденото от техните баби и дядовци.

Жалко е, когато гледаш счупени и разхвърляни чинове, пособия и играчки на децата от детската градина. Мисля че и тук ще е нужна намесата на кметицата и съответните органи, за да не осъмнем някоя сутрин от грохота на срутващата се сграда. А може да се използва за много неща, като няма деца.
И накрая, но не на последно място – библиотеката. Доказахме, в последната година, че стане ли нужда (макар и трудно) даряваме пари и за читалището. Нека го направим и сега (ако е нужно, а съм сигурен, че ще е) и с дружни усилия и доброволен труд да помогнем за направата на освежителен ремонт на библиотеката.

Децата, които преди 2 години бяха сред първите посетители на детската площадка, растат и след година ще почнат да чета и се превръщат в бъдещите читатели, които ще искат да открият любимата им книга именно там. Нека направим да им е хубаво!
Ама аз май се поувлякох с моите писания и ще ви досадя, а колко много снимки има още – само да правиш преразказ по картинка, както го учехме в училище.

Няма коментари:

Публикуване на коментар