събота, 17 юли 2010 г.

Един прекрасен ден на Спасова могила

За този Спасовден за първи път в живота си правя специални приготовления, най-малкото – пускам си отпуска за 1 ден, за да посетя Спасова могила – известното място, описано от майстора на българския разказ Елин Пелин.
С моята приятелка ще бъдем гости на Мариела и Вальо – наши добри, истински приятели, които имат вила в с. Голема Раковица.
Пристигаме още вечерта в сряда и веднага, с влизането в техния уютен дом, осъзнавам, че сме попаднали на магично място. Голема Раковица се е разпростряла сред великолепна природа и носи свой собствен дух. Впечатлена съм от силуетите на боровете, които се виждат от прозореца на нашата стая. А въздухът... въздухът просто е кислороден отвсякъде.
Сутринта се събуждам рано, все едно, че съм спала няколко дни без пробуждане. Жизнерадостните ранобудни  чуруликания като че ли прочистват и слуха ми, свикнал да долавя само грохота на автомобили и столичната какафония.
Вальо и Мариела са подготвили пикапа (едно чудо, дело на златните Вальови ръце).

Подготвени сме и за дъжд, но най-вече – въоръжени с усещането за предстоящия празник и онова, непознатото и мистичното, което  предхожда подобни случки.
Лъкатушещият път ни води към онова място, за което често съм си мислела – Спасова могила. Зная за Спасовден и за чудотворното биле „росен”, което изцелява болните и страдащите. Зная и за прочутия израз „Те ти, булка, Спасовден”. Долавям хилядите нюанси на зеления цвят – от тревисто, светло зелено-жълто, до наситено тъмно, с маслени отблясъци. Очите ми не могат да се насладят на тази красота. Старая се да запечатам всяка една подробност от пейзажа.
Пристигаме горе, до изоставената кула и установяваме, че сме от първите. Няколко сергии с разноцветни артикули напомнят, че има и цивилизация наоколо. Параклисът седи някак си смирено, спокойно и същевременно величествено, подпрян от източната си страна от трите дъба. Веднага включвам фотоапарата, трябва да увековеча това, което виждам. А небето и облаците... като че ли са поръчани от Твореца, за да създаде още по-тайнствено и пълно чувство у нас, които стъпваме по земята.
На литургията има няколко възрастни, две по-млади жени и ние трите – аз, Руми и Мариела. Казвам си „Отче наш...” и със затворени очи се оставям на усещането за мига. Клепачите ми натежават, обзема ме блаженство. На излизане ми подаряват „Евангелието от Матейя”. Веднага откривам словата, които са станали мой Пътеводител през последните години: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори.” Матей, 7:7.

Суетнята по организиране на масата, приготовление на вкусотиите от Мариела, новопристигналите около нас коли – всичко това е с позитивен весел заряд, който ни кара да забравим, че е четвъртък и че обичайно в този час сме на работа. На всичко отгоре, слънцето се показва, ала ние сме под едно сенчесто дърво и сме се отдали на мързел. Не, точната дума не е мързел, отдали сме се на почивка и съзерцаваме параклиса с дъбовете. През цялото време си представям Монката с дядо си. Този разказ, още от ученичка, го зная почти наизуст. Бях плакала за Монката...
Установяваме, че тук хората са много дружелюбни – всички се извървяха да поздравят нашите приятели и да се здрависат и с нас. Доприпкаха и двама симпатяги. Първият протегна ръка към мене:
-          Приятно ми е, аз съм Митко, по прякор Бомбата! – и се здрависа жизнерадостно.
Веднага след него се появи и вторият:
-          И аз съм Митко, по прякор Закъснителя!
Не след дълго се запознаваме и с Добри, който предварително е помолен от Мариела да донесе семки. Добри ни прави изключително добро впечатление и се убеждаваме в старата максима – кажи ми кои са ти приятелите, и ще ти кажа какъв си. От него научаваме и за Вальо Шкафа, един съвременен народен будител, проправящ духовната пъртина в Голема Раковица. Вальо списва местния вестник „Раковишки глас”. И го прави завладяващо, интересно и съвсем искрено. (Още в параклиса се сдобивам с актуалния брой на същия и го изчитам от първата до последната страница).
Народното веселие е в своя разгар – курбанът е готов, аз съм направила снимки на виновниците с черпаците, в чиито очи се чете неимоверно щастие.

   Не закъснява и музиката, и хорото. Ентусиастите са няколко на брой, които ситнят под ритмичните звуци на оркестъра. Има и сладолед, и всички останали атрибути на едно народно веселие. Ароматът на кебапчета се носи над Спасова могила и като че ли ясно декларира на природата, че човешкият род не е забравил Бог, щом тук, на това място, от памтивека се случват обичаите, оставени ни от нашите деди. 
Истински се възнасяме над сивото ни ежедневие и дирим духовното, дирим самите себе си...
Често гледам снимките, които направих на Спасовден. Зареждат ме с особен вид енергия, оставят у мен винаги онова, чувството на пълнота и на част от цялото.
Само да е живот и здраве, отново ще посетим това българско магично място!
С благодарности към Мариела и Вальо!
И към Вальо Шкафа!


Евгения Маринчева

Няма коментари:

Публикуване на коментар