четвъртък, 28 януари 2010 г.

Нека никога нищо да няма, за да няма какво да се губи...

Нека никога нищо да няма,

за да няма какво да се губи...

Отиде си една измъчена година. Криза в домовете за насъщния, душевна криза. По проучвания 2010г. няма да бъде по-лека от изминаващата. Очаква се безработицата да достигне 11%. Въпреки оптимистичния ми дух все по-често започнах да виждам и усещам уродливи постъпки на хората около мен. Няма да пиша за завистта навсякъде, няма да пиша и за бездействието на хората, а за конкретни факти, на които се нагледах.

Все едни и същи хора се включваха в инициативи, свързани с доброволен труд. Тези хора не са „вечния двигател”. Тези хора се уморяват и най-вече обезсърчават от това, че понякога трудът им не е оценен и най-страшното съсипан.

А за нещастието на някого, който е имал нужда от помощ? Наблюдаваме и гледаме колко му е трудно и цъкаме.

От гумите на контейнерите по проекта „Предай нататък” хората решиха да си направят колички за превоз на картофи. Парково кошче може би ще се използва за кожух на циганска печка. Било ефективно. Някой си напазарува кукла от Детски център „Приятели”. Краде се всичко, което е обществено т.е. общо. Чудя се обаче защо тогава искаме да се случва нещо тук. За да се открадне ли? Питате ли се обаче колко много боли? Питате ли се цената колко струва? През новата година ще дойде още по-голяма мизерия и ако поне душите си не очистим, то тежко ни. Ще се превърнем в канибали. Помислете си за утре, за децата ни, за това, което ще оставим след себе си. Всяка година пишем надслова: „По-малко омраза, повече любов!”, но не виждам любовта. Един от символите на бригадирското движение Димитровград е построен от млади хора, които са мислили, че един нов строй ще промени света. Ще ми се да завърша с думи на Пеньо Пенев. Погребан на димитровградското гробище, между две железопътни линии – млад не навършил 29 години. Един от строителите на съвременна България. Оставил след себе си освен един град и истина:

... Човек се ражда, за да даде другиму

любов. Оня, който никому, дори и на куче

не е дал поне капка любов, той напразно е

дошъл на този свят. По –добре ще бъде,

ако майка му вместо него е родила камък,

Такъв човек не познава мъката и щастието,

Няма да остане в сърцата на хората,

Те няма да го запомнят с добро.

Такъв човек – по дяволите!

Ще ми се и вие да си задавате често въпроса:„Какво направих за да бъде животът ми по-пълноценен днес, какво ще дам от себе си за животът утре?”

Стоянка Вълчева

Няма коментари:

Публикуване на коментар