Просветата в Раковица е изостанала доста назад. Показател за това е, че
първите 20-30 години след освобождението, в това заслужило село нямаше нито
един вишист, а са малко и тези със средно образование. Виновник за това е
Средногорското въстание, което е нанесло голямо морално и материално съкрушение
и е отвлякло вниманието на селяните в труд. През турско време, образованието на
селяните в така нареченото „школьо” е било доста слабо, както между другото е
било в много села и градове на България. Тога са обучавали азбуката на
славянски език повечето черковни книги: псалтир, наустница, часослов, светче,
катахизид, апостола, осемгласника, черковен ред, черковно пеене и пр. Всеки,
който е прочитал всичките или поне по-голяма част от тях, е могъл да пее в
черквата, което е било голямо преимущество, а заплатата му е бела по-голяма,
ако е даскал. Той е могъл да бъде назначаван за даскал, поп и други подобни
служби и изобщо се е считал за учен човек. Думите се учили за произнасяне не на
срички, а на букви, като накрая се произнасяли в цяла дума. Учули са още и
ракам/ смятане/. Ракамът и азбуката учениците са учили да пишат на пясък, на
дъсчици, които окачвали и носели отпред на гърдите си и ги наричали панакида.
След освобождението са започнали да пишат на плоча с калем, а по-късно на книга
с паче перо. Най-забележителната светска печатна книга е била „Вечният
календар”. Тази книга е била доста разпространена из широката маса, но въпреки
всичко малко раковчани са я притежавали и разбирали. По нея са гадаели бъдещето
и настоящето. Между народа тази книга е била чудотворна, както „пенкелер” за
медиците.
В първите години след освобождението ни, учението вече се е изменило и
заменило със звучната метода „абето”, както го наричали, т.е. сегашната азбука.
Пръв я въвел Харалампи Иванов през 1880-1881 г. Първоначално тя е преподавана
по следния начин: На бяла книга едро била изписана сегашната азбука
А,Б,В,Г,......Ю,Я. Книгата била залепена на едната от стените в стаята.
Учителят или някой от учениците, които я познавали добре, с пръчка сочел върху
тях и ги изгаварял една по една – а, бе, ве,...., а останалите ученици го
гледали и гласно ги повтаряли. Това продължавало, докато всички ги научели
добре. След това им раздавали буквари като: Бащин език, Ковачов буквар, Благоев
буквар, Саранова читанка и пр. След това, ученик, който си знаел урока, сядал
на първият чин, а след него сядали останалите. Така е било винаги – най-знаещия
е бил на първо място, а след него следвали останалите. Първият ученик бивал изпращан
да учи първо отделение и славата му била голяма. По такъв начин и аз съм
започнал своето образование с „Абето”, Ковачов буквар и когато бях в четвърто
отделение ме изпращаха да занимавам децата от първо и второ отделение. По този
начин аз станах свидетел на цялата тогавашна метода, която няма нищо общо със
сегашната, освен с буквите и числата. По онова време, ученик, който е завършил
четвърто отделение, го назначаваха за помощник на учителя или направо за
учител. Такива преди войните имаше заварени много, които бяха степенувани
според закона. Даже и през 1926 година в цяла България имаше 7-8 такива
учители, които изживяваха добитите си права. Строгостта и дисциплината, както в
училището, така и в черквата са били застъпени добре. Боят бил позволен и суровицата
била главно педагогическо средство по онова време. Случая с ученици Захари
Бояджийски и Нако Йовков, на които даскал Иван приложил такова възпитателно
средство за някакви грешки, от който побой учениците се поминали, но не били
предявени никакви претенции от страна на родителите. Най-обикновени били
наказанията като удряне на плесница по бузата, теглене на ушите, поставяне на
колене пред учениците, като под тях се поставяли царевични зрънца или камъчета,
затваряне в мазе или оставяне без обяд. Поставянето на колене с вдигнати на
горе ръце, бой на магаре, бой на
фаланга, оплюване и пр., също били методи за наказание.
Бой на магаре се извършвало така: излиза провинилия се ученик, в стаята на
свободно място. При него идва друг по-як ученик и се подгърбвна, а провинили се
възкачва на гърба му, ръцете си ги спуща над раменете на другия, който ги хваща
и държи здраво. Други двама ученици държат в страни по един от краката му, за
да не може провинилия се да мърда. След това даскала или по-як ученик посочен
от него, със суровица в ръце започва да налага провинилия се по дирника толкова
и дотогава докато „прореве магаре”. След това ученика с дни не може да седне на
гъза си.
Боят на фаланга се извършва, като на открито място провинилият се ученик
лягал по гръб пред съучениците си, връзвали му краката между две успоредни
дървета, като двама го дигали нагоре и го държали здраво да не шава, останалите
го биели по краката със суровица а провинилия се ревял като вол. След такъв бой
той не можел да стъпи на краката си няколко дни.
При оплюването провинилият се застава прав на вратата, без да мърда,
останалите ученици са наредени в стаята и излизат един по един, като всеки е
длъжен, когато мине покрай наказания, да му удари една плесница или да го
заплюе по лицето или дрехите. Такъв един оплют ученик представлява жалка и
грозна гледка. А от нанесените му плесници бузите му били червени, а ушите му
пищели няколко дни.
Разбира се, че тежките наказания се прилагали на по-големите и
по-провинилите се ученици. По-смелите и по-буйни ученици са извършвали и
по-големи провинения, затова те са били наказвани и по-строго. Аз съм бил
свидетел на всички тежси наказания, но никога не съм ги изпитвал на гърба си,
защото по природа съм бил по-тих и прилежен. Не би било зле, днешното поколение
ученици, да знаят при какви условия са получавали своето образование другите
доста преди тях, та когато се оплакват от днешното така хубаво и подредено
систематично учение, както и свободата и удобствата, които имат днес, да мислят
и да се съобразяват.
От това учение, колкото и грубо и недостатъчно да е било, излязоха големи
държавници, които са част от управлението на отечеството ни.
Игрите на учениците около училището през свободното време, па понякога и
през цялото предиобедно и следобедно пладне бяха:
За момчетата – титри с камъчета; гьочко /дупки/ пак с камъчета и др.
подобни.
За момичетата – освен тях и гимнастика, минга, джилик, топка, магаре, роби
и др. Когато играеха на роби, често участие взимаха и учителите, като учеха
двете страни – коя какво да прави, а също така направляваха играта. Някои
по-големи ученици /или техните родители/ си правеха имитации на пушки и саби от
дърво, които бяха много успешно изработени. В такива моменти учителите
извеждаха децата извън селото, за по-успешно провеждане на играта. Близката
местност Драгулин, дето сега са новите гробища, много пъти е „превземана” и
„отстъпвана” с „пушки” или „на нож” от двата „воюващи” противника. Децата се
делеха на две, като едните представляваха турци, а другите – българи. Едните
нападат откъм вървището, а другите се бранят откъм селото. Целият гол връх
почерняваше от „турски аскер” и от „български солдати”, но винаги побеждаваха
българите. След победата всички вкупом влизаха в селото с юнашки песни, като
начело винаги се развяваше байряк, направен от някоя цветна кърпа, прикачена за
тояга или пушка. Много рядко „турците” са побеждавали и тогава са водели роби с
вързани отпред или отзад ръце. Много от тези роби са били с превързани глави,
ужким са ранени. Така всички стигали в училището, където „робите” били
освобождавани и вече се чувствали нормални ученици. До тогава те били длъжни да
бъдат покорни, като роби. Някои ученици – зевзеци, така имитираха своето
робство с изкривени уста, нацапани лица и куцайки, че пораждаха съжаление сред
хората които ги срещнеха по пътя. Голяма била гордостта на тия, които са имали
добре изработени дървени оръжия и на тези които са победители.
През турско време момичета ученички в Раковица не е имало. След
Освобождението, като наведнъж са се записали няколко, като техните имена са:
Йота Шишкова, Добра поп Иванова, Мария Велюва, Нена Пенчова,
Салтира/Александра/ Коцева Кацарска и др. Първата учи и в София първи клас и
после бе първата учителка в селото. Останалите учиха второ и трето отделение,
като не успяха да завършат „висшето” си образование - четвърто отделение.
По-богатите и първи ученици са носели „давад”, забучен в пояса. В него
обикновено са поставяли някой калем, плавец /молив/, паче перо, а е имало
отделение с мастило на малко парче сюнгер. Ученик с такъв „давад” е имал голяма
слава и е бил като синоним на учен. Когато учениците си отивали на обяд и вечер
се нареждали в колона по двама и един бил дежурен. Този дежурен наблюдавал кой
какво върши, записвал си и после докладвал на учителя за немирниците, за да
бъдат наказани от него. Когато колоните се движели и минели покрай някой стар
човек, те го поздравявали с „Добър ден” или „Добра вечер”, като му сваляли
шапки. Щом наближели дома на някое дете, то се отделяло от групата и тя
постепенно намалявала.
В турско време селото не е имало специално здание за училище. За такова е
служела малката килийка в черковния двор, както и някои частни къщи. През 1879
година селяните са построили специална сграда за училище, която е била доста
красива и угодна за онова време. Това е било след построяването на сегашната
църква в 1857 година, но не се знае дали преди това е имало килийно училище.
Построената сграда на училището е била на един етаж с четири класни стаи,
които бяха достатъчни през първите 10 години. След това то се оказа тясно за
желаещите да се учат и затова се наложи отново да се наемат частни къщи, докато
бъде изградена нова и удобна постройка, която да приюти всички под един покрив.
Така са били наемани къщите на Андрея Казъмски, Тоше Попадийски, Велчо
Драгански, Гато Ст. Шишков, Митър Генков и др.
В първите години след Освобождението, училищните стаи са се отоплявали с
дърва /суровица или лесковица/, влачени и донасяни по едно от всеки ученик.
По-големите ученици ги насичали на дребно за огрев. Вода са си носили
учениците, в общи стомни от близките източници. Храната на учителите също е
доставяна от учениците, по ред всеки ден. Понеже учителите спяха в училището,
също по ред, по двама ученици също спяха там, за да са дружина на учителя, а в
същото време и негови прислужници. Това ставаше за по няколко дни и бе чест за
учениците.
Сега селото има красиво и обширно двуетажно училище, с дванайсет класни
стаи, които са удобни и хигиенични. Строено е с голям труд и мъка наскоро след
Европейската война през 1923-24 г. Намира се на най-красивото и високо място в
селото, между черквата и старото училище. То е застанало кокетно, като бял
лебед, сякаш напук на останалите училища в околията и се вижда от всички страни
на селото. На него има поставен часовник с камбана и в него радио дадено от
Трайко Ст. Колев от Раковица – внук на заточеника Кола Вельов. Сега камбаната
разнася из цялото село, както и по съседните баири, ливади и ниви, отмерените
часове на времето, а мощният радиоапарат донася в селото новини, свирни и песни
от далеч и от цял свят. В това сдание се помещава основното училище и
прогимназията, които се посещават от 450 ученика, между които и деца от
околните села.
През турско време в селото са учителствали следните учители: Иван Петров от
с. Байлово, Стоил Драганов, Георги Малчов, Иван Николов, и Киро стоянов – и
четиримата от Раковица. Стоян Кунин и Иван Радев от Долно Камарци също са били
учители в Раковица.
През първите 10 -15 години след освобождението са учителствали: Тинко
Свиленов, Харалампи п.Петров с помощник Петър Иванов и двамата от Смолско,
Стефан п.Иванов от Мирково, Петър Тодоров Петъларев от с. Куклен, Йота Гатова
от Раковица, Димитър Златев Хвърлев от гр. Елена, Андрей Шишков от Раковица, Мария
п.Филипова от Македония, Елена Сарлярева от Западна Македония, Георги Чомпалов
от Мухово и Сава Попов от Поибране, Димитър Захариев и Георги Найденов от Долно
Камарци, Найден Цветанов от Раковица, Анка Хърлева и Димитър Кигийски от
Самоков, Петър Чачаров от Македония, Драган попСтоилов от Раковица, Петър
Стоянов от Раковица, Кръсто Чакъров и Трайно Иванов от Македония, Михаил
Смедовски от гр. Преслав. Почти всички тези учители, с изключение на последните
петима бяха с образование ІV отделение и І, ІІ, ІІІ класове, но вършеха
работата си добре. Драган поп Стоилов и Петър Стоянов след това следваха и
завършиха, единия семинарията, а втория педагогика и учителстваха в селото в
продължение на 30-40 години. Въпреки това, от поколенията не им е отдадено
никакво допълнително внимание, въпреки че те са отворили очите на много
раковчани. Такава е съдбата на народния просветител. След тези учители, които
изброих, в селото са учителствали много учителки и учители, които са предавали
както в основното, така и в прогимназията, но не им изброявам имената, защото
те са известни на сегашното поколение. Ако разбира се училището не е занемарило
архивите си.
РЕЛИГИЯ
Религията в Раковица винага е била християнска източно православна.
Раковчани са държали много на нея, защото тя ги е спасявала и обединявала от
край време. Дълбокото религиозно чувство е проявявано с посещение на светите
места, построяване на черкви, манастири и пр. Християнството е било важен и
главен хранител на българското племе през петстотин годишното ни робство и
вярата ни е крепяла, огрявала и запазила нашият дух и обичаи.
В землището на Голема Раковица има следните монастири и оброчища: Вуева
/войнишка/ черква, Богородица и Света Петка /сега на трите места има по един
кръст само/, „Св. Николай” е новата черква сред селото, „Св. Спас” – където е
изграден параклис – се намира на Спасова могила и до него, като бойна стража са
се настанили глог и дъб, застанали доста странно до монастира. Голям и
величествен трябва да е бил този храм – монастир, което явно личи по широките
изкопи; Св.Арахангел на Челебиовец, сега в селото, на челебиовската махала има
кръст; Св. Георги на Вуин рът на тепето; Св. Неделя на върха на Остра чукара;
Гергьов кръст в селото; Петров кръст край селото; Черковището на Алекса, където
явно личи, че е имало голям храм на това високо и красиво място. То е обградено
с букова и дъбова гора. На Дренова могила и на Влаев камик също е имало някакъв
храм, което явно личи от мястото, където сега иманяри постоянно ровят и търсят
богатства.
Всички тези места са били пазители на вярата и на раковишкия бит, както и
на всичко българско, през петвековното турско робство. По всички тези места е
имало черкви и монастири, които са строени по високите места и те имат своето
минало. Сега обаче повечето от тях са заличени от времето. Те са били оплячкосани
и унищожени до основи. Турското правителство със съдействието на гръцките
духовни власти, след заробването на България и по времето на царуването на султан
Селим ІІІ, имат основен принос за тази разруха.
Преди да се построи днешната черква „Св. Николай Мириклийски”, селяните са
се черкували повечето в черковището, където сега е построена тя. Още по-преди,
когато селото е било на махали, хората са се черкували на Спасова могила, Св.
Архангел и Св. Петка, като по-близки.
От всички черковища и монастири само Св. Петка и Спасова могила се
посещават и сега. Първата на Благи петък след Великден, а втората на Спасовден.
Хората отиват там с коли, натоварени с храна и деца, като на религиозно
тържество. Всички черковища и монастири са на високи места, от където може да
се вижда на по-далеко и да се наблюдават пътищата. Обградени са били с голяма и
гъста гора, която сега е унищожена. Само тук там има запазено някое голямо,
старо дърво, което се вижда от далеч и е ориентир, къде е имало подобно място.
За извършване на религиозните обичаи и треби, селяните, доста отдавна, са
изградили черква на м. Света Петка, която макар и семпла, кокетно се е
настанила на височината. Черквата „Св. Николай” е построена върху 200 кв. Метра
площ и е дело на майстор Дело от Мирково. Тя е ням страдалец и свидетел на
грабежите и пожарищата по време на Априлското средногорско въстание. На
западната и страна има издълбан надпис: „Игнат Божилов – ктитор 1857 година”.
Цялата черква, заедно с двора са заградени от висок каменен зид, в който са
вложени много дялани камъни и представлява цяла крепост. На двете външни страни
на черквата от юг и от запад е имало навеси за сушина при дъжд и сняг, които
сега не съществуват. Много от иконите са рисувани от талантливия иконописец –
самоукия дядо Кото /Иван Неделчев/ от с. Макоцево. Неговата работа е харесвана
от Софийският митрополит Партеник. Три са входовете за черквата: два от изток и
един от юг. Вратите са направени от дебели дъбови дъски, които се залостват
отвътре. Черквата е боядисана в синьо и малко други черковни шарки и макар че
има повече от половин век от последното и боядисване, боята все още е запазена.
Вътре в черквата има две икони, които са подарени от княз Дондуков. Под едната
икона, на която е изобразен Св. Иван Рилски, има следните слова: „Подарил таз
икона княз Дондуков из Русия през 1878 година”. Под другата, на която е
изобразена Св. Парашкева Преподобна Търновска, има същите слова. Сигурно
вниманието на княз Дондуков към Раковица е било голямо. Вероятно той е получил
доста сведения от Гато Шишков за страданието и мъченията в селото по време на
Априлското въстание. Известно е, че князът е първи почетен гражданин на София,
а и Гато Шишков също е бил виден столичен гражданин и затова са се познавали
добре.
В черквата се намира също и едно старинно евангелие, в хубава подвързия, но
в доста занемарено състояние. То е писано ръкописно, с много красив почерк, на
славянски език и е с красиви орнаменти в главните букви. Кой е този
краснописец, който е имал търпение да го пише не е ясно, но сигурно има голямо
историческо значение. По празните полета на някои от страниците му има писани
слова, като: „Сие евангелие е подвезано от Тодор от Копривщица в лета от Христа
1782, декември 25.”
За да се знае, че е дохождал в Раковица, Петко Славейков пише: „Спасова
могила – Росена, Трънливец, Садината, Циганка, Челебиовец, Драгойчовец,
манастира на Св. Богородица, Райкьовец, Коренливец, Арамлиец, местностите и
полето на с. Байлово, Гайтанево, Гюреджия, Бърдо махала, Белица, Поибране,
Смолско и пр.” Пита за местата, кое какво се вика и защо е Калето, Петрово
бунище. Това бе летото на 1886 година, 11 септември.
Забележка: Директора на Националния музей в София, Иван Велков, ми съобщи,
че въпросното евангелие е постъпило в музея и от прегледа му е станало явно, че
е писано в лето 7160 /1652/ от някой си йерей Недялко от Аджар /Свежен/,
Карловско. От тази дата се вижда, че то е много старинно, а споменаваните места
Аджар, Копривщица, Цариград, Раковица показват, че то е изминало дълъг път,
докато стигне до Раковица, за да спи в нашата черква 60 и повече години. Немирната настояща история,
в стремежа си за постижения, не даде спокоен сън не само на него, но няма да
даде и покой на много други исторически факти, които трябва да възкръснат, за
да живеят. Тя още неизлязла на бял свят даде плод: Заради евангелието, което се
задържа в музея, черквата получи при получаване му обратно от там, 10000 лева
помощ.
Друго второ евангелие в също занемарено състояние, открих в същата черква.
То е също доста интересно, както по произхода му, така и по неговата подвързия,
която е красива, с дебели металически корици. То е имало ключ, с който се
отключвало и заключвало, когато се е чело от него. На последната корица,
релефно са изобразени две духовни лица, но кои са те – не ми е известно. На
последната бяла страница има приписка, писана от поп Стоил Драганов със
следното съдържание: „Това евангелие, поклонено из Русия, на Св. Никола, на
Раковишката църква на 1879 година, 12 март. Изпросили поп Стоил и Гато
Стоянов.” Неизвестно е по кой път и от кого, това евангелие с толкова скъпа и
тежка подвързия, е пренесено в Раковица. Навярно то е деградирало своето
положение. Подарено е на черквата пак от княз Дондуков, пак по молба на двамата
гореспоменати. Кой знае на кои велики архиепастири и в коя катедрала на
необятната велика Русия е било това евангелие и на какви тържествени служби е
четено, за да се стигне до това негово незавидно положение да лежи и да спи в
раковишката черква повече от половин век. И за него дадох съвет на църковните
служители да го избавят от това незавидно положение и да се грижат по-добре за
него и да го пратят в Археологическия музей в София.
Ако през 1876 година, по време на въстанието, църквата е била в окаяно
положение, поради сериозни повреди и изпочупвания, а нейният инвентар е бил
разпръснат, то сега, когато бомби разрушиха красивата ни столица София и
жителите и евакуирани по разни селища, някои от които и в Раковица, черквата е
щастлива поради следните обстоятелства: Тук бяха евакуирани професорите художнизи
Маринов и Петров, с някои свои студенти. Те се нагърбиха и изписаха цялата
вътрешност на черквата и това стана срещу едно много скромно възнаграждение.
Сега тя е изцяло изографисана и представлява голяма рядкост в околията. Вътре
пред олтара и царските двери има два правостоящи пиринчени свещници, които
служат за палене на свещи. Те са подарени на черквата, единия от хаджи Петко
Велчев, а другият от Трайко колов, и двамата от селото.
Певци в черквата са били повечето учители, както и местни певци и по-големи
ученици. Четенето на Апостола от ученик е било голямо достойнство и гордост,
особено и ако е вземал участие и в приглашението.
Попове, които са служили в Раковица през турско време и до днес и които се
помнят са били и са: поп Янко, който е бил родом от Трънско, той е родоначалник
на Попадийския род в селото; поп Кирил – родом от гр. Пирдоп; поп Иван от
Байлово; и поп Стоил от Раковица. След Освобождението са служили още поп Стефан
Пандуров от гр. Панагюрище; поп Павел Иванов от с. Макоцево и поп Борис Лъвов
от Македония. Последният е бил с висше богословско образование.
ЧИТАЛИЩЕ И КООПЕРАЦИЯ
В момента в Раковица няма нито читалище, нито кооперация, въпреки че е
имало и от двете, но те са били без собствени помещения. Първото е затворено
поради липсата на съзнание у ръководството му, па и на другото положението е
било такова. Напоследък има опити за тяхното възобновяване, но за сега все още
не са на висотата, която трябва да бъдат.
ОБЩИНСКО
УПРАВЛЕНИЕ
След освобождението ни и до днес в Раковица е имало общинско управление. То
се е помещавало в частни сгради, които са били крайно неудобни за целта. По
едно време, когато се построи новата училищна сграда, старата остана за
общината и тя дълго време се помещаваше там. Сега обаче тази сграда е съборена
и общината обитаваше сградата на здравната служба. Тази сграда се построи преди
няколко години и все още е нова. В момента общината обитава съвсем друго
помещение. Под управлението на Голема Раковица, дълго време е попадало и
съседното село Гюреджия. Напоследък, при прегрупирането на общините, Голема
Раковица пак остана за център на община, под която попаднаха и селата Гюреджия
и Гайтанево. през първите тридесет и няколко години, до Балканската война, са
кметували по ред следните лица: Гато Стоянов Шишков, Стоян Попов, Вълко
Василев, Марин Ангелов, Илчо Ангелов Казъмски, Георги поп Иванов, Никола
Богданов, Иван Илийкьов, Митър Ушкулов, Гене Нисторов, Стоян Йосифов, Ангел
Ганчов, Стоян Михайлов, Лука Попов, Христо Ангелов и Димитър Атанасов.
В политическо отношение, след Освобождението в Раковица са застъпени почти
всички партии, коя повече, коя по-малко. Най-силна е била народната партия,
начело на която е бил Стоян Йосифов; после либералната партия, начело със Стоян
Михайлов; трета е била демократическата с водач Стоян Попов. Имало е още
няколко, но те не са имали значима роля в селото.
Раковица, като най-голяма в околията, е имала решаваща роля при избори.
Който беше майстор да я привлече, сполучваше, но селото пак не се е ползвало с
нищо.
Напоследък в селото е открита пощенска станция с телефон и спестовна каса.
Има родилен дом, амбулатория, лекар и полицейски участък.
Процеси за общинска мера са водени с :
1.
Байлово – за
местността Илиево бърдо
2.
Гайтанево – за
местността Керина поляна и Дамбов камък пре 1898 г.
3.
Вакарел – за
местността Широка поляна през 1903 г.
4.
Огняново – за
местността сираков дол
и повечето дела са били спечелини от Раковица.
НАПОЯВАНЕ
Раковица и нейното землище се напояват от четирите реки,
които минават от тук: Лопушна, Равна, Двабрат и Треска /Вакарелската/, както и
от многото извори, кладенци, дерета и долове. Главната селска река извира от
връх Голямата икуна, ъслед 2 км приема от ляво притока Лопушна и от там носи и
името си Луда Лопушна. Лятно време има моменти, че докато стикне до селото, тя
пресъхва на няколко места, но после пак се появява. Като стигне в горния край
на селото, тя приема водите на големия извор и се добива вода, колкото да кара
един голям воденичен камък. След това тя навлиза в селото и към нея се вливат
малките, но постоянни води на Светения /Златин дол/ и чак след повече от
километър се обединява с водите на Равна и Двабрат. Притока Лопушна извира от
връх Дебелец, като си пробива път между две стръмни стени от камъняци, където
образува доста дълбоки вирове. Около тези вирове растат големи лопохи и човек,
когато е между тях, само главата му се вижда отгоре. По-долу водата отскача от
малко достъпно място, пада долу и прес едно малко и тясно пространство си
пробива път и се влива в другата река. Водата на тази рекичка е букова, бистра
и студена, но като се събере с другата вода – малко се променя. Втората река,
наречена още оная река, а в картата отбелязана като Равна, извира от местността
Горна кукулевица и Равни рът. От там тя носи и своето име. Минава през Лесково присое,
по-долу приема водите на Големия Попов дол, на Азворския дол, на Ушкулов дол,
на Янчов дол и на Студени дол. Токава тя събира толкова вода, че вече може да
кара един воденичен камък. По-надолу, над селото, тя се съединява с водите на
река Двабрат, която извира от местността Кютуклия. Тази местност се намира при
някогашното черкезко село Бяла су, сега Байловско. По-надолу, като ляв приток,
река Равна приема водите на малка рекичка, която извира от местността Турски
рът, после продължава и заобикаля каменистата местнос Влаев камък. От там
течението и е бавно и по нея има много вирове, където се въдят риба, раци, жаби
и други водни животни.
За името на река Двабрат преданието говори, че при ловене
на риба или при къпане, в колелатия вир се удавили двама братя и от тогава, та
до днес тази река се нарича така – Двабрат.
Близо до мястото, където се съединяват двете реки Равна и
Двабрат, те приемат и водите от дерето Слатина и от там заедно влизат в селото
и към долният му край се съединяват с река Лопушна. Там, почти на същото място
се вливат водите и от Трънливец и излизат от селото. Пробиват красивото дефиле
и при изхода на Раковишкото землище приемат водите на Вакарелската река Треска
и Вълковия дол.
Река Треска, наречена още Вакарелската река, извира от
връх Малката икуна и цялото и протежение служи за граница между Раковишката и
Вакарелската мера. Нейни притоци са водите на: Големия дол, Ваташки дол, Радин
дол, Изворски дол.
Втората река – Вълковия дол, извира от Вакарелското
землище и тук само се съединява с другите реки. След това съединени, всички
заедно и тържествено минават през село Гюреджия /ОГняново/ и навлизат в
Софийското равно поле, където често правят пакости по полските имоти, като ги
заливат и засипват при поройни дъждове. През полето те се движат бавно.
По-нататък, заедно с водите на други реки, те се вливат в река Искър, от там в
Дунава и от там в Черно море. Водите служат за напояване на землището, за
водопой на добитъка, както и за работата на воденици, тепавици, пране на дрехи
и пр.
Водата за пиене на селяните се добива от кладенци,
издълбани покрай реките, които при дъждовно време биват засипвани, а после пак
издълбавани. Използват се също и някои извори и чешми като: Кладенец;
Тръстеник, който е единствен над училището и е покрит с каменни плочи и е доста
широк, но със слаб капацитет. Сутрин или вечер, когато се посети от повече
хора, повечето жени, водата стига за първите няколко хора , а останалите чакат
търпеливо да се напълни, за да задоволят своите нужди. През това чакане, което понякога
става с часове, жените си приказват коя що е видяла и чула и то става известно
на всички присъстващи, които после го разнасят из цялото село. Това са един вид
селските вестници и радиа. Кладенец, който е служил за водопой на тамошните
чукаранци, за срещи и сборища, вече не съществува. Водата му, преди няколко
години е съединена с друга, новооткрита и е вкарана в удобна чешма, от която
сега шурти в изобилие чиста студена вода и е благодат за околните чукаранци.
Тази чешма има циментови корита, които се пълнят за водопой на стоката. Друг
такъв кладенец е Калиновец, който е под усойната на Матевци. Покрит е с плочи,
но е посещаван скамо от хората на близката махала. Друг кладенец е Дракойчовец,
до сами пътя на долния край на селото. Той е доста голям и е покрит с плочи.
Водата му служи на част от долния край на селото. Той е построен не много
отдавна. Друг източник на чиста вода е чучура, който се намира на долният край
на селото. Построен е много отдавна и задоволява нуждите на по-голямата част от
хората на средния и долния край на селото. Първоначално шапката му е била
дървена, но сега е със специална шапка. Водата му никога не е пресъхвала. Чиста
е, бистра и студена, поради което се събират доста хора и става голяма опашка.
Източник за питейна вода на хората от горния край на
селото е „Извора”. Там извира чиста, студена вода, която е прибрана в коруба,
която е забита в средата, а около нея само извираща вода, която пречи да се
доближиш до него. Проучен е въпроса тази вода да се каптира в тръби за нуждите
на селото.
Освен гореспоменатите източници, има и още два излъка.
Единият се намира пред Павловци, в горният край на селото, а другият е в
Челебийската махала. Водата от тях се вади с кофи, които са завързани с въже
или с пръти, с помоща на които кофите се спускат долу до водата.
Освен кладенчовата вода по балкана, която може да бие
софийската, е тази на извора „Светената вода”. Тя е букова, студена и бистра
като сълза. Тя се намира близо до селото, сред селската кория, на северният
склон на местността „Раева могила”, на едно уединено и уютно място сред гората.
Високите букови дървета над него, стърчат, за да го покажа на всеки пътник.
Тази изобилна изворна вода действала благотворно на стомаха и напълно заслужава
името си. Тези, които вярват в нейната святост и лековитост я пият за здраве.
Има предание, че който болен пие вода от нея и си измие очите, то веднага
оздравява. Но имало условие, че предварително трябва да пусне монета, като дан
за кладенеца. Някои връзват паричка с червен конец над кладенеца, други пускат
парата вътре и това продължава и до днес. И сега можеш да откриеш доста парички
там. Тази вода някога е снабдявала старият манастир „Св. Георги”, който отдавна
вече не съществува. Той се намирал под „Уйнов рът”, на тепето. От него сега
личат някакви смътни следи и спомени. Останала е обаче пътеката, която е
съединявала манастира с кладенеца. Понякога на споменатото тепе идват хора,
които били сънували манастира и сега копаят, за да търсят основите му, или пък
скрити богатства.
В момента най-голям добив на вода за пиене и други нужди
се получава от извора „Калиновец”, който се намира в усойната край селото.
Водата му е каптирана в 4-5 чешми, които са пръснати из селото. Тя е хваната не
много отдавна и е най-вече за пред училището, където сега от две чешми блика
студена и бистра вода. Тя е благодат, както за учениците, така и за хората от
околната махала, защото друга вода наоколо няма. Когато хората отиват на работа
по ниви, ливади, гори, заедно с храната си носят и съдове за вода, които пълнят
от тези чешми. Тя е много приятна, особено за тези, които работят на места
около които няма други източници на вода. Колкото и да пиеш, няма никаква
опаснаст за стомаха, а само се възбужда апетита.
По-важни извори и кладенци из землището на Раковица са: Светата
вода, Калиновец, Дабижовец, Страшковец, Ръждавец, Потока, Смръдляк /над Остра
чукара/, извора под Остра могила, Гробищарец, Хайдучанец, Дядовец, Змиярец,
Сивляк /водата му е бяла като боза, но е сладка за пиене/. Хубави са още
кладенците на Копана могила, Ново пладнище, Радево кладенче, Луковия кладенец,
Лиската /на Пищи враговец/, Шиндарец, Манастирец, Дахчовец, Пиперковия
кладенец, Свинарец. Изворите са: в Казъмската усойна, Чучура, Райкьовец,
Капроливец, Панчовия извор, Масларец, Крънжовец, Лесковец, Стублицата срещу
Влаев камик, Есениците, Мишковец, Янчов дол, Студени дол и др. всичките тези
извори и кладенци имат вода през цялата година. Само съвсем малка част от тях
пресъхват за съвсем кратко време през лятото.
ЗЛИНИ И НАПАСТИ
Раковица малко е живяла с радостите на живота.
Сполетявали са я много и големи нещастия, някои от които са:
Вода я е носило. Двете реки Равна и Лопушна, които прорязват землището и
и се вливат една в друга близо до долният му край, при поройни дъждове или
пролетно време, когато се топят големите снегове, в различни времена са
причинявали големи пакости на селото. През 1858 година, едно наводнение е
отвлякло много сгради, добитък, плетища, та даже и човешки жертви е имало. След
като валяло проливен дъжд няколко денонощия, водите на всички долове, дерета,
реки и пр., придошли, особено тези на река Лопушна, която минава сред селото и
покрай която хората са построили много къщи. Те отнесли много постройки и
хората са се принудили да издигнат новите си домове на високите части на имотите
си. При наводнението те са успели да изнесат по-ценните си вещи, стоката и
челядта и от високо са гледали, как постепенно изчезват техните домове, като са
ревели и не са могли да направят нищо. Имало е случаи, през последната нощ,
когато водата е била толкова придошла, че е заобиколила някои хора и те са се
катерили по по-големи дървета и там пренощували. На сутринта водата се била
оттекла и те видели с ужас всички поражения. Старите раковчани с ужас си
спомнят за този местен раковишки потоп. Още повече, че най страшното е било
през нощта и това увеличава ужасите на водната стихия. Сутринта, когато се
съмнало, част от селото имало съвършенно друг вид. Широко просктранство,
повечето около река Лопушна, която е бърза, било очистено от всякакви пречки и
могло да се вижда от горния и от долния край на селото, сякаш през нощта е
изработено много широко шосе, от което никой нямал нужда. Между човешките
жертви са били и две жени, от които едната била млада невяста, която водната
стихия влачила дълго време и накрая я закачила на един върбов клон край
Нешовци. Сутринта я намерили мъртва, увиснала на върбата. Другата жена била
Цена Петрова Пулева, която водната стихия отнесла и заталачила в Бариевско. Там
я намерили и ѝ поставили каменен кръст, който стои и до сега. Водата е
направила много пакост и на градините, нивите и ливадите, които били наблизо.
Те били засипани и заталачени. Много време след това наводнение, хората от
селата Гюреджия, Доганово, Орманлия, Новоселци и Бариево, през землището на
които минава реката, са намирали и прибирали много вещи като: каци, котли,
пълни чували и секули, дрехи, постилки, завивки, цели каруци, ритли, греди и
др. предмети, които реката била отвлякла и заталачила по разни места. По нивите
и ливадите и на тези села, реката е направила много пакости. Загубата е била
голяма и е имало много плачове и ридания. Но нищо не можело да се направи. След
това наводнение семействата на Йовковци, Добревци, Видоловци, Казъмци и др.,
къщите на които били по горния край на селото и отнесени, се преселили и
построили нови къщи по долния край на селото. Те избирали по-високи места под
Кръста, под Циганка, под Челебиовец, където щели да бъдат на по-безопасно
място. И сега къщите им са там. И до днес се споменава „голямата вода” и
старите хора до скоро отброяваха леточислението от тогава, като допълваха със
Средногорското априлско въстание и злата зима на чумата.
Страшна чума е
било Раковица. Точно коя година е било това
на мен не ми стана ясно. Във всеки случай тя е върлувала преди голямата вода. Тогава
изолацията е била средството срещу нея. Хората с целите си семейства са бягали
и са живеели в гората, заедно със стоката си. Навярно е било между 1812-1815
година, когато е върлувала и на други места в България. Никой човек не е смеел
да влиза в селото и да изнася нещо от него. Дълго време хората са живяли в
гората, като се хранели с корени и букова шума. По това време не е имало
никаква сила, която да спре победния марш на тази опасна и неканена гостенка.
Чак когато се наситила на човешки жертви и сама се оттеглила, семействата, под
голям страх, едно по едно започнали да се прибират по домовете си в селото.
Споменът от тази чума са приказни, грозни и страшни, но вече тя има своето
противодействие от медицината.
Гладната година и
злата зима. Тя е била през 1875 година. Тогава е паднало много сняг,
който се е стопил късно през пролетта и всички храни били привършени. Тогава
житото стигнало баслословната цена от 120 пари оката, което било 60-70 пъти
по-скъпо от обичайното по това време. Храната на стоката била привършена също
много рано, а зимата продължавала още дълго и много животни измрели от глад.
Малкото останала едвам дочакала пролетта. Хранели я с бръстина и всякакви други
сухи остатъци от растения. Но и тази храна станала скъпа и непоносима и за най-заможните
селяни. Само изостаналата слама по къщите и кошарите, която била свалена и
давана на животните, достигнала цена от 60-70 пари оката. Друга такава зима не
е помнена от преди и след това и хората често си спомнят за нея, като я наричат
„злата зима” и „лошата година”.
Кърджалии я
обирали. Те са върлували из цяла България и са вършели големи
жестокости: крали, били, убивали, измъчвали, ограбвали и пр. Навсякъде са
оставяли най-мрачни спомени. Раковчани са бягали по горите, където са копаели
дупки и са криели всичко по-ценно, а и самите хора се криели там, за да се
спасят от кърджалии.
Огън я е горил. През 1876 година, по време на Средногорското априлско
въстание, от 250-300 къщи, са останали около 30. всички останали били изгорени,
разрушени и ограбени от турци, черкези и цигани. Раковица много е страдала при
изселването, защото много е трудно да се изселва цяло село. Тогава Раковица е
преживяла много мъки и страдания.
Балканската и
Европейската война взеха много раковишки
жертви. Стотина човека бяха убити, а още толкова бяха ранени и останаха
инвалиди тогава. Много вдовици и сираци останаха да проклинат войните. Въпреки
това, раковчани не се отчайвали, а продължили да работят, привързани към
земята. Трудът, борбите, страданията, патриотизма и жертвите на раковчани са
пословични. Всички страдания и нещастия са направили така, че раковица и
нейните жители, да бъдат по-жилави и по-корави, за да могат да издържат
несгодите и да дочакат свободата си. В околията само Раковица е въстанала срещу
турският ярем през Априлското въстание. Затова тя е и най-пострадала тогава.
Единственото и утешение за тези несгоди и страдание е това, че хората са
знаели, че не са единствените в България, които са забравени и изоставени.
Изглежда че Раковица не може да живее без нещастия.
Сигурно така и е било писано и отредено от съдбата. Затова напоследък са я
нагънали няколко нещастия, които сигурно накрая ще се окажат за нейно добро. В
момента селото има остра нужда от баня, общински дом, паметник, нов каптаж,
залесяване и завардване на голямо пространство от гората, както и от направата
на пътища. Слабата гърбина на Раковица ще се ожули, ако някой от вън не и
помогне, докато извърши всички тези мероприятия. Това е така, защото селото ни
е бедно до крайност и кризата изобщо е голяма.
На това отгоре като чучул дойде и софийския Мусман в
Раковица, който начерта може би идеален регулационен план, но той едва ли ще
остави някое семейство на мира. Завардването на гората, от която живее една
трета от населението и регулационния план, ще наложат изселването на половината
от населението на селото. Но къде ще отидат тези хора?
Все пак вярна на традициите си, упорита в работата и с
вяра в бъдещето, Раковица винаги е оцелявала и ще продължи да оцелява и
занапред.
НЕКА БОГ Я ПАЗИ
ВО ВЕКИ ВЕКОВ!
ПЕТКО ВЕЛЧЕВ
